Странният случай с продавачката Клавдия Устюжанина, която умря и възкръсна през 1964 г. Рускинята от град Барнаул починала от рак на стомаха; след 3 дни оживяла, а от метастазите нямало и следа.

"Беше през 1948 година, аз бях коленичил за молитва в храма, когато до мен един Божий човек ми каза следното: - Ще дойде време – в Барнаул Господ ще възкреси една жена на име Клавдия. Ти ще се срещнеш пет пъти с нея, а после ще разказваш на хората как всичко е било. Отначало ще пееш в хора, а после ще започнеш да славиш Бога. Приех думите на този човек за истински и въобще не се съмнявах, че всичко ще се случи точно така."

Така започва разказа си руският свещеник Валентин Бирюков в книгата си "На земята ние само се учим да живеем".

И когато отецът чул през 1964 година, че в град Барнаул възкръснала една жена на име Клавдия Устюжанина, той незабавно си пуснал молба за отпуск и заминал. Тогава той все още нямал свещенически сан, само пеел на клироса в храма "Св. Петър и Павел" в град Томск.

Пристигнал на адреса, намерил къщата на Клавдия, но там нямало никого. Портичката била заключена. Почакал доста. А вече се стъмвало. Тогава видял, че се приближава една висока, представителна жена с 8-годишния си син. Приближил се към тях и поздравил: "Здравейте, Клавдия Никитична! Идвам при вас!"

Тя въобще не се учудила, само кимнала: “Влезте”. Бирюков предава разказа на Клавдия Устюжанина с нейните думи:

"В съседство до магазина, в който работех като продавачка, имаше храм (Покровската катедрала – б.а.). Влязох веднъж вътре – да видя какво се прави в черквата. Застанах в ъгъла и гледам: един, втори, пети, десети – кръстят се, целуват иконите, даже правят земни поклони пред тях. Аз приближих към иконите, почуках по дъската, гледам: върху нея нарисуван някакъв дядо с брада. А на другата икона някаква жена – Майка с Младенец. И си мисля: "И какво, и аз малкия Андрюша съм го държала на ръце. Ето какво било тяхното разбиране, ето го и техния Бог."

Но Клавдия се разболяла тежко от рак.

Нейната история разказва и Алла Добросоцких в своето документално разследване.

Устюжанина била оперирана от Израил Исаевич Неймарк – прекрасен талантлив хирург, професор, който разбирал от работата си. Но на операционната маса усеща, че душата й излиза от тялото. Ето какво разказва тя:

“Страшно ми е дори да си го спомням.

Виждам, че моето тяло лежи на операционната маса – разрязано, като заклана свиня по Коледа. А аз виждам, чувам, премествам се, където ми се иска."

Ето, и Клавдия си помислила, че ще се върне у дома – къде другаде да ходи?! Но не се получило. Тя чувала кой какво говори, видяла как дошъл нейният директор, как синът й Андрюша плачел за нея, но нищо не можела да направи. А когато откарали бездиханното й тяло от операционната, тя почувствала нещо необикновено, за което преди никога не била и чувала:

"Душата ми, като лястовичка, със скоростта на мълния се издигна нагоре. Летях сякаш в стъклен калъф, защото не се чувстваше никакво съпротивление от въздуха. И изведнъж гледам – Земята я няма! Само блести надалеч като звездичка."

Клавдия Никитична разказва още, че когато лежала на едно непознато за нея място – с глава на запад и крака на изток – под нея имало едно кафяво килимче, сякаш пухено. А в източна посока тя видяла една блестяща

огромна врата висока колкото десететажна сграда.

Тези двери – нито един човек на света не може да създаде такава красота! Даже и да я изобрази няма да може.

Дверите блестели като слънце, разноцветни, а цветовете се движели, летели сияйни искри.

"Беше прекрасно, топло. А къде се намирам – не знам. Прииска ми се да разбера, но няма никакъв човек, когото да попитам. Ароматен въздух. Забравих, че съм живяла на земята, забравих, че умирах и даже за Андрюша забравих. И изведнъж виждам, че пред тези сияйни двери минават майка и дъщеря (така тогава ги възприех), облечени в монашески дрехи с кафяв цвят.

Вървяха бързо. Дъщерята плачеше, нещо искаше от майка си. Но тя не й обръща внимание, а идва право към мен."

Тогава Клавдия Никитична си мислела, че с "монахинята" върви дъщеря й, но после разбрала, че това бил нейният, на Клавдия, ангел-пазител.

Той плачел за нея.

"Аз си мисля: сега ще попитам къде съм, в коя страна се намирам. А майката беше с такава красота, каквато у никой земен човек не бях виждала. Невъзможно е да се гледа подобна красота! А тя така строго ме погледна – усетих, че не е доволна от мен. И изведнъж разбрах, че тя знае за мен всичко, от – до. И ми стана срамно, не знаех къде да се дяна. Но не можех да мръдна от мястото си – както лежах, така си и останах.

И ето, тази млада жена вдигна глава нагоре и каза (а в гласа й се чувстваше толкова любов): "Господи, какво да я правим?" И тогава сякаш ме удари електрически ток – аз изведнъж разбрах, че съм на небето, а пред мен стои Царицата Небесна."

Така тя постепенно започнала да осъзнава какво се случва, спомнила си всичко, което й говорел някога нейният вярващ баща. Клавдия чула как Господ отговорил на Своята Майка: "Трябва да я спуснем обратно на Земята, още й е рано да умира!"

И полетяла душата на Клавдия надолу към земята. В моргата видяла тялото на един мъж, на когото влакът бил отрязал краката, видяла и собственото си тяло. Събудила се в болничната стая, болка не усещала, но се чувствала слаба.

След време я изписали, а в дома й идвали добри хора да се грижат за нея. Но продължила да вижда странни неща.

"Лежа си в леглото, чувствам се отпаднала и обезверена – разказвала Клавдия. - Вратата беше заключена. И изведнъж чувам стъпки: някой се приближава към мен! Аз се изплаших – ами нали вратата е затворена. Гледам – до мен стои старец с бяла брадичка, в подрасник, държи си ръката пред гърдите и ласкаво ми говори: "Не бой се, Клавдюшка, никакъв рак няма повече!"

После старецът се обърнал и влязъл в съседната стая. Клавдия с усилие станала от леглото и го последвала. Но там нямало вече никого, само в къщата се носел силен аромат на тамян.

И наистина, лекарите решили да отворят отново Клавдия, за да видят какво се е случило с раковото заболяване. Лекарката Валентина Алябева, която присъствала и на предишната операция, била потресена –

от рака нямало и следа!

Мълвата за чудото с възкръсналата рускиня бързо обходила първо Алтайския край на Сибир, а после и целия Съветски съюз. И към нейния дом започнали да прииждат развълнувани хора от близо и далеч. Клавдия неуморно разказвала за Небесата и за Ада, в който се мъчат всички грешници. Комунистическата власт започнала да нервничи.

Предупреждавали Устюжанина да мълчи, за да й затворят устата, организирали срещу нея няколко съдебни процеса с измислени обвинения.

През ноември 1970 година пред дома й спрели милиционерски автомобили, за да я арестуват. С помощта на съседката, която я скрила в гардероба, успели да залъжат униформените. Но станало ясно, че повече в Барнаул няма да може да живее. Затова пресрещнала след училище своя син Андрюша и спешно заминали за град Загорск (сега – Сергиев позад) в Подмосковието. От доста време монасите от Троице-Сергиевата лавра я канели там, за

да свидетелства за преславното чудо,

сторено от Бога, пред хилядите поклонници в светата обител. След известно време си купили къщичка в съседното градче Струнино. Там Клавдия живяла още 8 години.

Починала на 29 март 1978 година от кардиосклероза. А нейният син Андрей бил призван да поеме пътя на свещенослужението. Той завършил семинария и духовна академия в Загорск, после бил ефимерий в Свято-Успенския манастир в град Александров. От есента на 2014 година е духовник на Александровска епархия. И продължава да свидетелства за преславното чудо в Барнаул през 1964 година.

По материали от книгата на протоиерей Валентин Бирюков “На земята ние само се учим да живеем” и документалното разследване на Алла Добросоцких.