Православният патриарх на Йерусалим измолва благодатта.

Свидетелства за чудото на Благодатния огън на Велика събота на гроба Господен в в Йерусалим има от векове. Всяка година хиляди поклонници са ставали съпричастни на великата милост, причестявали са се с нетварната светлина и са отнасяли в домовете и храмовете си горящи кандила и свещи, запалени от Светия огън.

Измолването на огъня се случва по специален чин на свещенодействие, който не е променян от XV век насам. Всичко започва сутринта на Велика събота, когато се загасят всички кандила и свещи в храма.

Кувуклията - параклисът на гроба Господен, се запечатва с пчелен восък по подобие на това, което направили навремето римските стражи след полагането на Исусовото тяло.

В 12 ч в храма влиза православният патриарх и започва лития с трикратно обхождане на Светия гроб. След това кувуклията се разпечатва и свещеникът внася вътре загасеното кандило, което ще бъде запалено от Божествения огън.

Патриархът сваля архиерейските одежди – в знак на смирение и благоговение пред Христос – и остава само по бял стихар. В ръцете си носи четири връзки с по 33 свещи всяка и влиза в гроба Господен. Следва го представителят на арменците, който има право да остане като свидетел в преддверието, откъдето да наблюдава патриарха.

Вътре при Светия гроб православният патриарх на Йерусалим чете коленопреклонно специална молитва, в която призовава Господ Исус Христос да даде на хората Благодатния огън като благословение и освещение.

При снизхождането на огъня в храма кандилото над светия гроб лумва от само себе си.

Свещенодействието завършва с раздаване на Благодатния огън от патриарха, който излиза от Светия гроб. 

Храмът “Възкресение Христово” е осветен през 336 г. и тогава е запален за първи път и т.нар. Неизгасващ светилник - кандилото над Светия гроб. Още оттогава измолването на огъня се оглавява от Йерусалимския епископ, по-късно патриарх. По-късно през периода, когато Светите места са владени от кръстоносци или мюсюлмани, измолването на огъня на Велика събота пак се извършва от православни архиереи.

До първата половина на XIII век чудото се признава и празнува от целият християнски свят въпреки разделението на църквите през 1054 г.

През 1238 г. папа Григорий ІХ забранява на латинския клир да участва в свещенодействието и от този момент нататък то остава в лоното на Източната православна църква, като и до ден днешен е едно от най-величествените религиозни събития за православните вярващи.

В края на XV век се случва още една важна промяна

Православният патриарх влиза сам в кувуклията и коленопреклонно с особена молитва призовава милостта на Христос за слизането на Светия огън. Така е и до днес.

В по-ранно време свещенодействието е било малко по-различно. От останалите от Средновековието писмени извори, описващи чудото, става ясно, че патриархът не е влизал в кувуклията, а се е молил отвън. 

Входът към гробницата пак бил запечатван с восък

Най-старото писмено свидетелство за това е от 920 г., а както става ясно и от по-новите източници, редът е останал непроменен чак до 1480 г. Тоест в продължение на шест века вътре в кувуклията няма никого в момента, в който кандилото над гроба пламва.

Тази светлина, както се твърди и в различните свидетелства, ясно се е виждала през парапетите на входа на кувуклията. Така вътрешното помещение, което било в пълен мрак, изведнъж се озарявало не само от пламъците на лампадата, но и от особената светлина, която излизала от самия камък на гроба. Появявали се и синьо-бели мълнии, които изпълвали помещението.

Тогава мюсюлманският управител на града, който държал ключовете от кувуклията, отварял гробницата, за да влезе патриарха, който палел от там своите свещи и кандила, за да раздаде от тях светлина и на вярващите.

Понякога дори самият управител на Йерусалим влизал в кувуклията, въпреки че сам той изповядвал исляма. Чудото изпълвало с благоговение и мюсюлманите, които също участвали в обреда и носели от Благодатния огън по домовете и джамиите си.

После ритуалът се променя и е взето решение патриархът да влиза сам в кувуклията, където да измолва Светия огън, а в преддверието на параклиса като единствен свидетел да стои арменският патриарх.

Най-ранното свидетелство за тази промяна имаме от 1481 г. и то е от францисканския монах Пол Валтер. През 1483 г. за това пише и историкът Феликс Фабри.

Според разказите на хиляди хора Благодатният огън се разпространява вътре в храма като синьо-бели мълнии.

Той сякаш умива иконите, запалва някои от кандилата и свещите в ръцете на вярващите,

преминава през техните лица и глави, без да ги изгори. Друг път огънят се появява около гроба Господен във вид на кълба или пламъци, а понякога и като слънчеви лъчи. Затова и мнозина автори споделят, че няма никакво значение дали патриархът измолва огъня вътре, или вън от кувуклията. 

Чудото - лично преживяване на Тавор и Възкресение

Христос не става сияние, а променя съзнанието ни, за да успеем да го видим по проявление с очи от плът

Преживяването и виждането на Благодатния огън, за когото и да било от присъстващите на Велика събота на Божи гроб в Йерусалим, зависи не само от степента на неговата вяра, но също така е резултат и от въздействието на Божия промисъл, който поради някаква причина дава на всеки да преживее събитието по своему.

Богослови и учени, които през годините се опитват да тълкуват персоналното въздействие на чудото с Благодатния огън, пишат, че Христовата слава се явява независимо от степента на духовно съвършенство на човека. Понякога дори и на невярващия се дава тази милост.

Едно от обясненията за смисъла на Благодатният огън е, че така съпреживяваме чудото на Възкресение. Напомня ни за нетварната светлина, озарила Христовия гроб и видяна според евангелския разказ от жените мироносици, посрещнати от ангела с думите: Защо търсите Живия между мъртвите?

А също Благодатния огън е и проявление на нетварната светлина, която апостолите Петър, Йоан Богослов и брат му Иаков Зеведеев видели на планината Тавор при Преображение Господне. 

Свети Григорий Палама описва Таворската светлина като нетварна енергия на недостижимата Божия същност. Светлината е Бог, но не Бог по същността Си, а – по Своето проявление, по Своята енергия. Според светия солунски архиепископ Христос не се променя на Тавор, Преображението Му не е явление, което е ограничено от времето и пространството. Това изменение става в съзнанието на апостолите, получили способността да видят и да възприемат своя Учител такъв, какъвто Той е – сияещ с вечната светлина на Своето Божество. Светлината на Преображението не започва и не свършва, тя не е ограничена от пространството и не е възприемаема чувствено, макар и тогава да е гледана с телесните им очи, казва св. Григорий Палама... С изменението на своите чувства обаче учениците са преминали от плът в Дух.

По подобие на това велико събитие и ние, обикновените християни, съпреживяваме Възкресение и Преображение Господне чрез нетварната светлина на Благодатния огън.

1101 година е фатална - кръстоносците за втори път се убеждават, че Бог не е с тях

Сегашният ред е установен преди 170 г. със султански указ, ООН валидира статуквото

Първият човек, докоснал се до нетварната светлина на гроба Господен, за който поименно е останал летопис, е св. Григорий Просветител – покръстител на арменците и първи техен патриарх. Това се случило някъде около 330 г. Измолването на огъня като ритуал започнало обаче около четири века по-късно, когато хръмът на Божи гроб бил възстановен след нашествието на персите.

През 1009 г. храмът отново бил поруган, този път от египетския халиф Ал Хаким, който заповядал да го разрушат, защото чудото с Благодатния огън карало много мюсюлмани да приемат християнска вяра. Храмът бил възстановен отново през 1048 г. по времето на византийския император Роман III Аргир.

След още 50 г. се случило друго интересно събитие - египетският везир Ал Афдал дошъл в храма да участва в церемонията за Благодатния огън, но с цел да изобличи всичко като шарлатанство пред очите на вярващите християни и мюсюлмани. Затова наредил да заменят всички фитили в храмовите лампади с железни, вярвайки, че няма огън, който да възпламени желязото като свещ.

На Велика събота обаче Благодатният огън слязъл и дори железните фитили лумнали. Ал Афдал приел чудото с “безкрайно възхищение” и освободил всички пленени християни. Няколко месеца по-късно, през 1099 г. Йерусалим бил превзет от кръстоносците. 

През всичките тези години на изпитания и различни власти само веднъж Благодатният огън не слязъл в храма на Велика събота, а чак на следващия ден и това се случило през 1101 г.

Когато латинците превземат Светите места, те сменят православния патриарх. Първо с Арнулф де Шок, а малко след това патриаршеската корона е дадена на архиепископа на Пиза Даймберт, който е акостирал през лятото на 1099 г. в Светите земи начело на флот от 120 кораба.

На Велика събота 1100 г. Даймберт е първият латински патриарх, оглавил богослужението по слизане на Светия огън. Независимо обаче от извършването на това свещенодействие съгласно всички правила, както дотогава, Благодатният огън не слиза. Церемонията е удължена с часове, молитвите се повтарят, само че остават без отговор.

Латинските свещенослужители разбират, че действията им не са били угодни на Бога и призовават кръстоносците да се покаят за своите грехове и на първо място – за масовите убийства, включително на невръстни деца при превземането на Йерусалим.

Така, след дълги и продължителни молитви – по думите на френския историк и летописец Гибер – с настъпването на нощта Благодатният огън най-сетне слиза в храма.

На следващата година обаче, на Велика събота, която тогава е на 20 април 1101 г., за първи път в историята на града, Благодатният огън не слиза в храма. Това е фатална година, защото за втори пореден път латините имат възможност да се убедят, че Бог не е на тяхна страна и жителите на града са обхванати от страх.

На следващото утро, в деня на Пасхалното възкресение, молитвите продължават, но Светият огън отново не слиза. Латините решават да излязат от храма тогава православните свещеници се възползват от тази възможност, като сами извършват свещенодействието.

И чудото се случва – Благодатният огън слиза в храма. За това свидетелстват осем летописци, сред които французи, италианец, немец, а също и англичанин, но нито един от тях не е православен, което е достатъчно показателно за достоверността на случилото се.

Появата на Светия огън след свещенодействието, извършено от православните, е възприето като знак на божественото одобрение към Православната църква и като осъждане на латинците. През следващите столетия се редуват още завоеватели на града, които винаги проявяват претенции и към гроба Господен.

Преди 170 години турският султан издава два указа, според които окончателно Светият гроб Господен и Голгота преминават в ръцете на православните, без обаче да се изключва участието и на други конфесии. Този ред е ратифициран с Парижкия мирен договор от 1856 г., а също и от ООН през 1950 г. и остава валиден и до днес.