Cамо една сила можеше да спаси Васил Левски - великата сила Русия. Империята обаче не направи нищо, за да го отърве от бесилото. Нещо повече, набеди Апостола на свободата, че вкарва невинни българи в "капана" на революционната организация.

В архива на Найден Геров се съхранява кореспонденция, която свидетелства за отношението на официална Русия към Левски и неговите сподвижници.

Заради сакралното русофилство, мутирало по-късно в съветофилство, тези документи упорито са премълчавани. Днес ги вадим на светло, защото са част от драмата, разиграла се през 1872-1873 г.

Найден Геров е оставил трайна диря в културната ни история.

Учител, поет, езиковед, фолклорист, преводач и общественик, той неуморно се труди на ползу роду. Автор е на първата българска поема "Стоян и Рада" и на фундаменталния "Речник на българския език". Почетен член е на Българското книжовно дружество, сега БАН.

Родом от Копривщица, Найден Геров завършва Ришельовския лицей в Одеса. Там приема руско поданство. През 1857 г. е назначен за руски вицеконсул в Пловдив. Същата година Васил Иванов Кунчев скланя да се замонаши с уговорката вуйчо му да го прати в Русия. Ако бъдещият Левски беше станал московски възпитаник, съдбата му щеше да е друга.

Това не се случва, дякон Игнатий хвърля расото и тръгва към своята Голгота. На 1 февруари 1868 г. Левски пише от Белград на Найден Геров в Пловдив.

Иска шест дълги и шест къси пушки,

с които да събере дружина във Влашко и да мине в Българско.

Пушките да са модерна система, "които са отзад пълнат", уточнява Васил Левски. Към писмото прилага и фотографията си като знаменосец в четата на Панайот Хитов.

Оръжието не е доставено и Левски разбира, че от Изток помощ не може да чака. Той се обръща към "Българско общество", емигрантска групировка с прозападна ориентация. С нейни средства прави първата обиколка отсам Дунава от декември 1868 г. до февруари 1869 г.

Турската полиция още не го е усетила, но руските тайни служби вече го държат под око. Причината е, че "някой си комита" върши нещо на своя глава, без да съгласува действията си с Азиатския департамент на външното министерство. Без благословията на Дядо Иван!

Найден Геров е инструктиран да проучи детайлите. Дипломатът иска информация от Христо и Евлоги Георгиеви в Букурещ. Двамата са карловци с руски паспорти, влашки милионери и български благодетели.

На 11 март 1869 г. Христо Георгиев отговаря с обширна депеша, която завършва така: "Стига сега толкова, на приказките на Дякона кажете да не дават уверение."

Следващото писмо е с дата 30 май същата година. В него Геров осведомява Георгиев: "Преди 6-7 дни заминал от тука Дяконът, и както тука, така и насъде, отдето е минал, е показвал прокламация една на българский език за българите с печат от "Привременно Българско Правителство", а друга на турский език за турците; но и от двете е имал само по една, та ги е показвал, а не оставял от тях нийде. Аз ги видвах.

Турската не можах да прочета, а българската не чини, празна работа, и ме е страх да не се излъжат някои простодушни да се поведат, та и тии да теглят и на други беля да докарат."

"И друго едно шюпе (съмнение) ми дава това нещо - споделя вицеконсулът. - Дяконът, дето ходи, все иска да му дават и пари за харашлък, та да не би да лъже хората само да зима пари!"

"Прокламациите, що сте видели у Дякона - осветлява го Христо Георгиев на 14 юни, - тия се типариха (печатаха) тука от Райнова и Касабова, и се придадоха сичките на Дякона, за да ги раздаде.

Дяконът е онзи, дето прави лъжливите писма на Райнова, за да се рекомендува, че е добър шпионин, какъвто Райнов, такъв е и Дяконът, и двамата за пари и баща си продават."

Това е най-калното петно, лепнато на Апостола Левски, който в тефтерчето си е водил сметка за всеки грош, който е залъгвал глада с хляб и маслини, за да пести народните средства, е обвинен, че "за пари и баща си продава". От човек, който не си знае милионите!

Споменатите Теофан Райнов и Иван Касабов са съратници на Левски. Касабов е един от лидерите на "Българско общество", а Райнов е двоен агент в турското разузнаване (виж карето на 19-а стр).

Междувременно московците продължават да следят действията на Апостола. На 18 юли 1869 г. Найден Геров разказва следната история: "Преди някой ден Василий Левский (Дяконът) се намирал в Сопот и някой си смъкнал сюртука му от гърба, че уж бил краден, та го занесъл в Карлово на забитина. Там намерили в джобовете на сюртука прокламация, печати от восък и няколко тескерета, от които едно е на някой си момък от Калофер. Той момък е сега затворен тука. Бастисвали са и някои къщи в Карлово и Калофер да търсят, но нищо не са нашли. Дяконът се е загубил и къде е отишъл, не се знае."

След арабаконашкия обир тайните служби са вдигнати под тревога Найден Геров трябва да праща доклад подир доклад в Петербург. На 2 декември 1872 г. той се оплаква на Евлоги Георгиев: "Тия дни ме е налегнала толкова работа, дето за друг път оставям да Ви пиша онова, дето има да си пишем, а сега ще Ви кажа едно нещо, което може и да се е дочуло до Вас, но не съвсем вярно."

"Знаете - продължава дипломатът, - че преди два месеца нещо се разби пощата при град Орхание в Софийско. Местните началства най-после издирили хайдутите, които са българи. Помежду тях имало някой си Димитър, който е по-пръв от них. Той е пришълец неизвестно отде. Турците го наричат Сръб Димитър, а българите го имат за грък. Той изказал, че имало един революционен комитет, който работи за освобождение на българите, и показал мнозина като членове на тоя комитет, та иззатворили 60-70 души."

Накрая Найден Геров прави следното заключение:

"Всичко това е работа на бивший дякон Василий Левский, карловец, който 3-4 години ходи из България да проповедува, че уж има някакъв комитет, който приготовлява освобождението на българите, и е излъгал мнозина да му се поведат."

За допълнителни сведения вицеконсулът пита Йорданка Филаретова в София. Тя е вдовица на възрожденския просветител Сава Филаретов, наричат я Госпожата.

Йорданка отговаря на 24 декември 1872 г.: "От преминалата седмица се раздаде слух, че дошло с телеграфа известие до тукашното началство, какво некой си Дякон на име Асланоглу, който бил според названията на Сърплий Димитра глава на тази работа и местопребиванието му било около Пловдивското окружие, бил се хванал от турското правителство около Русе, и го карали в града ни на съд, следователно става близо 10-тина дена откак се е раздал този слух и още нищо няма да се види, но както и да е, аз любопитствувам да зная какъв ли ще да е този човек, комуто името толкова гърми, както и дали е хванат навярно."

Следващото писмо на Госпожата е с дата 30 декември 1872 г.

"Друго по-ново от тези работи не зная, освен че от 3-4 дена насам се очекува в града ни Дяконо (Левски), който казват, че бил уловен от турското правителство на Хърсово, като се качувал на парахода да премине на отсрещната страна, още завчера слушах, че отишли от тука заптиета да го пресрещнат, но до този час още не са го докарали. Некои казват още, че като наближи града щели да му излезнат с музиката да го посрещнат, но това не ще да е дотам вероятно, защото са се повише сокачни приказки."

"От завчера - продължава тя - доведоха и фотографино от Самоков да извади портретите на всичките запрени по тази работа: който и незабавно захвана да работи, слушам, че тези портрети щели да бързат да се изкарат по-скоро и с неколко пощи да ги проводят в Цариград."

Накрая е най-ценната информация: "В този час, като свърших писмото си, научих се, че докарали Левски в един шеркет (покрита каруца), обкован в железа и придружен от няколко заптиета."

Найден Геров веднага долага на руския консул в Одрин

"Сообщаемыя Вами сведения о Софийском деле поразительны", поздравява го Негово Превъзходителство Иван Иванов на 8 януари 1873 г. "Если же и Левскаго поймали, то этот господин своими показаниями конечно увлечет и других болгар ничем невиноватым", тюхка се за клетниците дипломатът.

"Где схватили Левскаго, не знаете ли Вы? - пита Иванов на 17 януари - Бедные болгаре попадают с подобными господами на ловушку, без всякой надежды в будущем, по крайней мере в сию минуту, выносят несчастия."

В превод "ловушка" е "капанът" на Васил Левски, в който влизат страдалците. Без надежда за бъдещето, защото надеждата носи само Русия. Тя ще ни освободи, за да ни зароби отново в Задунайская губерния.

Русия не признава Съединението от 1885 г.

Този чисто български акт, каквото е и делото на Левски, не е съгласуван с нейната външна политика.

Империята налага наказателна мярка - изтегля своите офицери от нашата войска. Въпреки това побеждаваме сърбите, които имат генерали, а ние разчитаме на най-високия чин капитан.

На 9 август 1886 г. група рублофили детронират княз Александър Батенберг. На изпроводяк Константин Кесяков се спуска да го заплюе.

"От тротоара Радко Димитриев гледаше как файтоните се отдалечават и ядеше един геврек. Той се надигна към Кесякова и му каза нещо. И двамата се изсмяха високо", описва грозната сцена Симеон Радев.

Следват бунтовете в Силистра и Русе, метежът в Бургаско, убийството на нашия дипломатически агент в Цариград. Зад всичко това стои дългата ръка на Азиатския департамент. А когато през Първата световна война братушките ни нападат от север, дори заклетият русофил Иван Вазов възкликва:

"О, руси, о, братя славянски, защо сте вий тука?

Защо сте дошли на полята балкански

немили, неканени гости?"

ДВОЕН АГЕНТ В ТУРСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ

Първият български двоен агент е Теофан Райнов. Роден в Карлово през 1837 г., той е син на бележития възрожденски просветител Райно Попович.

През 1862 г. Теофан се среща с Георги Раковски и става негов сътрудник. Бащата на четническата тактика го праща в Италия да почерпи опит от тамошното освободително движение. В гарибалдийските дружини българинът получава чин капитан.

Теофановите скиталчества продължават през Виена, Пловдив и Цариград. Есента на 1868 г. той е вербуван от Манол Иванов, началник на българския отдел към турските тайни служби.

"Теофан Райнов - пише неговият биограф д-р Петър Ненков - заминава за Румъния с агентурното име Иван. Като главен турски шпионин под прикритие той има за задача да разузнава настроенията всред българската революционна емиграция. Узнавайки сведения за намеренията на турската власт, той обаче своевременно ги предава на революционните дейци в румънската столица."

Земляк и връстник на Васил Левски, Теофан е особено близък с него. Както отбелязва Христо Георгиев, Апостола му помага в съчиняването на лъжливите рапорти, предназначени за турците.

Като пълномощници на БРЦК Теофан Райнов и Райчо Попгръблев се срещат в Женева с Херцен, Бакунин, Нечаев и Жуковски. Обсъждат как да се освободи България. После отиват в Лондон за среща с Джузепе Мацини.

Обратно във Влашко двойната игра на Теофан е разкрита. Той обаче успява да се изплъзне и заличи следите си.

През 1872 г. "под вънкашност чужда и име ново" е назначен за управител на Хиршовата железница. По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. е на служба в командването.

След Освобождението Теофан Райнов заема високи административни длъжности в редица градове на страната. Умира в Карлово на 18 септември 1910 г.