През последните три седмици мнозина следяха внимателно пътешествието ми из дебрите на Империята на инките в Южна Америка. Някои – с огромен интерес, а други – с огромна завист. Но какво да се прави – мила родна картинка, на която никога няма да свикнем!
Ето че вече съм в България и идва ред на размисли и равносметки. За тези двадесетина дни бяха изминати близо 3000 км в най-невероятни климатични зони – от тропически климат и 0 м надморска височина до суровите минусови температури на най-високото плато на Андите, където стигнах 4921 м над морското равнище. А това е със стотина метра по-високо от първенеца на Алпите и Европа връх Монблан! От най-северните части на пустинята Атакама по Западното крайбрежие на Тихия океан, през покритите с кактуси и остри треви планински зони на Андите накрая навлязох в джунглата, където тръгват изворите на великата река Амазонка.
На читателите вече е известно, че аз успях да направя уникални снимки на гигантските рисунки в равнината Наска, чиито произход науката още не може да обясни. Също така стана ясно, че обходих от всички страни огромното високопланинско езеро Титикака, навлизайки от Перу в Боливия и запознавайки се с древни култури като тази на Тиуанако. А на Острова на Слънцето за пръв път се срещнах пряко с великолепната цивилизация на инките.
Именно това беше главната цел на цялото пътешествие. И на тази задача бе посветена последната половина от него. В пътя си към старинната столица на Империята Куско в лъчите на залязващото слънце се показаха руините на уникално запазения храм на инките в Рагчи, посветен на главния им бог Виракоча. А час по-късно стигнах до Куско – Златния град и последната столица на Империята, превзет от конкистадорите на Писаро през 1533 г. Несметните му златни съкровища са отнесени от испанските галеони към Европа, но на много места из днешния град все още личат останките от монументалните строежи на инките.
Най-много от епохата на индианския народ е оцеляло в околностите на Куско. Там разгледах редица крепости и светилища като Тамбо Мачай, Пука Пукара, Кенко и други. Всички те са много интересни, но определено най-впечатляваща е изграденият от огромни каменни блокове Саксауаман. Някои от тях тежат до 150 тона, но са идеално стиковани един до друг като гигантска мозайка.
По този начин постепенно напредвах към джунглата по река Урубамба, където се намира самият Мачу Пикчу. По пътя си заснех светилището Чинчерос, продължих през грандиозните терасирани концентрични кръгове на Морай, използвани от инките за земеделски експерименти с различни селскостопански култури и посетих забележителния древен град в долината на Урубамба – Олянтайтамбо, до чиито прекрасен Храм на Слънцето се достига по няколкостотин стъпала.
Закономерен финал на пътешествието бе величественият Мачу Пикчу – последната цитадела на инките по време на испанското нашествие. Открит от американеца Хайръм Бингам едва през 1911 г., днес той впечатлява хората от цял свят със своите невероятни строежи и чудна природа. Дворците, храмовете и домовете са на 2430 м надморска височина в Андите. Наричан е още „Изгубеният град на инките“ и е създаден като свещена планинска резиденция на великия владетел на инките Пачакути към 1440 г, век преди неговата империя да падне. Съществувал е приблизително до 1532 г., когато испанците нахлуват в територията на империята. Тогава всичките му жители тайнствено изчезват.
Днес на Мачу Пикчу ежедневно преминават хиляди туристи от цял свят. Но това, което виждам там, ме навежда на доста размисли. Този, а и другите посетени обекти, са поддържани прекрасно. Стотици хора се грижат за тях, за да пазят те своя перфектен вид. Туризмът е отлично организиран с хотели, транспорт и всичко необходимо. На никой не му и хрумва да подлага под съмнение факта, че културният туризъм е водещ отрасъл. Независимо, че Перу има също великолепно крайбрежие.
А какво правим ние? Онзи ден министърът на туризма правилно отбеляза, че имаме едва 350 км плажове срещу 15 000 на съседката ни Гърция. А планинските курорти въобще не могат да се сравняват с тези, например, на Алпите. И въпреки всичко, когато се говори за туризъм в България, отново се имат предвид най-вече чадъри и шалтета. За това, че сме третата страна в Европа с най-много археологически забележителности, се споменава мимоходом и от време на време. А през последните две години, на фона на политическия хаос, съвсем забравихме за културния туризъм.
Е, така ли ще я караме? Кога Перперикон, който има не по-малко дадености от Мачу Пикчу, ще бъде поддържан като него? По време на пътуването си из Перу видях древни солници, чиято експлоатация започва още от епохата на инките. Днес те са една от най-големите атракции, посещавана от хиляди туристи. А ние имаме солниците край Провадия, създадени преди 10 000 години. Посетителите там обаче се броят на пръсти.
Кога ще започнем да използваме това, което Господ и съдбата ни са дали даром? Бил съм на много места по света, но никъде не съм виждал такова безхаберие и незачитане на собствените си национални интереси. Даже бедни страни като Камбоджа, Гватемала и Хондурас отделят от малкото средства, което притежават, за да превърнат великолепните си археологически паметници в обекти на световния туризъм. А ние още спорим дали трябва или не…
