Погледнато от днешна гледна точка, не би могло да се определи със сигурност кой исторически период е поставил повече изпитания пред вярванията в България - безжалостният тоталитаризъм или безхаберната демокрация. Полезно е да се прелистят по няколко страници и от двете страни на прехода, за да осъзнае човек съдбовната трагичност, в при която оцеляват религиите.
До началото на 90-те години православната църква е в студена война с режима, защото замъглява съзнанията и пречи на трудещите се да се изпълнят с безусловна любов към партията майка. Тукашните комунисти не се опитват да изкореняват православните традиции по съветски модел, горейки и събаряйки храмове. Тяхната тактика се опира изцяло върху натиска, пропагандата и обичайните подли манипулативни номера на държавните тайни служби.
В статията си “Обезличаването на Православната църква от комунистическата държава” историкът проф. Момчил Методиев описва как през 70-те години енорийските свещеници са подложени на брутален тормоз: забранява им се да бият камбаните, да обикалят по домовете на миряните, да погребват по християнски членовете на БКП…
Бабите, които някога са ходили на вероучение, вече учат тайно внучетата си на “Отче наш”, прокрадват се гузно, за да запалят свещ, на църковни празници се редят пред Синода, където раздават пропуски, все едно на музей са тръгнали. Вкъщи темата не се обсъжда, пределно ясно е, че извън семейството за Бог не се говори, защото е опасно.
Най-голям зор Комитетът по църковните въпроси вижда на Великден, когато християните се събират в църквите. Всяка година се приема план, в който се разгръщат мерки за отклоняване на вниманието от празника. Подчертава се, че на Великден през 1976 г. по-малко хора са присъствали на литургиите - “телевизията подбра интересна програма, която привличаше младежта”. С други думи, в нощта на Възкресението предвидливо са пуснали американски филм и концерт на западни изпълнители.
Половинвековната политика на потискане, неглижиране на църквата и на вярата се отразява пагубно на душите. През 90-те падат забраните и ограниченията пред миряните, камбаните отновозапочват да бият, хората се стичат в храмовете, но бързо става ясно, че новото активно поколение
масово ги възприема по-скоро като ивентцентрове,
отколкото като места за общуване с Бога.
В демократичната република венчавката няма юридическа сила и въпреки това църковният ритуал бързо се превръща в главното събитие на всяка сватба. Веднага след гражданската церемония гостите се отправят към олтара, пред който булката и младоженецът заблестяват с цялата си красота и пищност. Обявено е негласно съревнование кой ще мине под венчило по най-грандиозен начин. Във вестниците се срещат обяви от сорта: “Света Неделя”, “Света София” и “Въздвижение на св. Кръст Господен” - фаворити на сватбената фотография.”
В “Св. Александър Невски” не се извършват венчавки, кръщенета и погребения, тъй като е патриаршеска катедрала, а не енорийска църква. В миналото са правени рядко изключения, например за сватбата на цар Борис III през 1930 г. и за опелото му 13 години по-късно. През 90-те обаче изключенията зачестяват, в катедралата се венчават най-личните депутати и бизнесмени в държавата, за повече гламурност една от знатните двойки дори каца пред църковните двери с хеликоптер. Чак през 2015-а, когато Мара Отварачката съобщава по Нова телевизия за намерението си да се врече пред Бога на Християн Гущеров именно в “Св. Александър Невски”, Синодът окончателно забранява сватбите там.
Разколът в църквата, настъпил в самото начало на 90-те години, допринася не по-зле от мероприятията на народната власт за разколебаването на вярващите. Скандалите между владиците,
организираната атака срещу патриарха,
компроматните войни, разкриването на агентурното минало на свещениците, разприте за църковните имоти и цялата останала драматургия, свързана с разкола, продължават успешно да съсипват авторитета на духовенството.
Информация в “24 часа” от 17 август 2013 г. е нестандартно, но и неочаквано красноречиво свидетелство за променливите във времето. Посветена е на главния разколник от началото на 90-те, йеромонах Христофор Събев, депутат и член на ръководството на СДС в онези дни. По-известен е като Фори Светулката заради атрактивните нощни бдения, които провежда.
“67-годишният дядо Христофор - пише журналистката Дима Максимова, - който освен семинария е завършил и физика, наскоро защити дисертация за подобряване на работата на адронния колайдер в ЦЕРН и се сдоби с друга титла - доктор по оптоелектроника. Екстравагантният борец за демокрация в расо от първите години на прехода у нас повече от 20 г. носи легендарния си псевдоним почти като титла. Тези дни го прехвърли на открита от него суперчастица. Super Firefly или Суперсветулката вече е засечена в лабораторни изследвания и може да пренася енергия през пространството по-бързо от 300 000 км/сек. Тя пренася информация през потенциална бариера чрез квантов тунелен преход със скорост 4,7 пъти по-голяма от скоростта на светлината…”
Представете си само, ако вместо да организира бдения, да прави втори Синод и да поддържа църковните раздори петнайсет години, беше открил Суперсветулката! ЦЕРН щеше да е зад Ботевград, а българското православие щеше да остане единно!
На финала на тази злощастна история се намесва царят с недвусмислен жест. На 24 юли 2001 г. Симеон Сакскобургготски полага клетва като министър-председател в присъствието на патриарх Максим, заклева се в конституцията, в Библията и православния кръст и целува ръка на патриарха. В неговия премиерски мандат
на разкола окончателно е сложена точка
с приемането на нов закон за църквата.
Гоненията срещу българските мюсюлмани, известни с измисленото в средата на 80-те от Политбюро на ЦК понятие “Възродителен процес”, са шокиращ с хладнокръвието си исторически период, показателен най-вече за мащабите на т.нар. асимилационна политика на комунистите. Дори след 10 ноември 1989 г. насаденият страх продължава да владее населението. Помня неловкото мълчание по време на една “летучка” (така наричат открай време редколегиите в БНТ). Някой каза, че уважаван колега, изключителен професионалист, всеобщ любимец, е от турски произход. Помня точно думите: “Сега си е върнал пак истинското име.”
Под надвисналото смущение срещнах обърканите погледи на колегите си, като че ли се бе включила стара ръждясала сирена за военна опасност. Секунди трая това объркване, повече никога темата не се повдигна, освен когато колегата се шегуваше със своя произход.
Веднъж го определиха за дежурен редактор на 3 март, а той възрази, че не е честно “все турчинът да работи на националния празник”, и заплаши, че ще се яви на работа, вързан за верига. Разбира се, това не отмени дежурството, за което просто му беше дошъл редът.
Рухването на комунизма и настъпването на свободата
не носи очакваното успокоение
за нито една религия, включително за българските мюсюлмани. Проповедниците на фундаментализма в т.нар. етнически райони се появяват още в началото на 90-те, по времето на правителството “Беров” започват да действат ислямски емисари. Само в Родопите са изградени над 1000 нови джамии, поделения на терористичната организация “Мюсюлмански братя” разрушават християнски паметници, извършват множество провокации близо до Девин.
Много активна през 90-те в Родопите е ислямската секта “Нурджулар”, проповядваща “Джихад”. Емисари на секти успяват да се внедрят в областните джамийски настоятелства, вербуват имами. Няма да е много преувеличено, ако кажем, че през 90-те старите вярвания водят епична битка с демокрацията.
За да подпомогне сякаш разделенията и обезверяването, новата власт допуска още през 1990-а в България да се настанят всякакви вероизповедания. За няколко години са регистрирани двеста, сред които се спотайват секти, забранени в повечето западни страни. Списъкът включва: “Деца на Бога”, “Свидетели на Йехова”, “Църква на Иисус Христос на светиите от последните дни”, “Международно общество за Кришна съзнание”, “Обединителна Църква на Муун”... Така в духовно отношение българите в началото на 90-те години се оказват във водовъртеж, в нещо като блендер с полезни витамини и безпощадни остриета.
Сектите идеално се вписват в процъфтяващата сива икономика в началото на прехода. Гърмят новини за ужилени наивници от финансови пирамиди, зад които стоят хора от сенчестите групировки и от религиозни секти, за НПО-та, усвояващи пари за разрастването на враждебни култове, замесени в проституция и търговия с наркотици, страшно става…
След 45-годишния настървен атеизъм голяма част от българите решават да се завърнат в лоното на вярата. Но вместо да си блъскат главите кой от двата Синода да признаят, те мигом са привлечени от новите и непознати “църкви”. Само който е виждал с очите си пияни последователи на “Кришна съзнание”, заспали на паркови пейки, разбира печалния сюрреализъм на 90-те.
Верен на изконния си афинитет към тайни общества, изгубеният в прехода свободен българин с радост харчи трудно спечелените си пари за суеверия, врачки, магьосници, ходжи, пишман астролози, гадатели, проповедници и Божи наместници. Днес, 30 години след края на комунизма, положението не се е променило особено - малцина християни знаят защо ястията на Бъдни вечер са нечетен брой, но когото и да бутнеш, ще ти каже нещичко за прераждането.
Когато твърдим, че социализмът и войнстващата демокрация носят вина за потъпкването на християнството у нас, трябва да припомним онзи откъс от “Бай Ганьо у Иречека”, писан в края на ХIХ век, когато героят на Алеко посяга на Бога:
“Бай Ганьо, преди да почне обедът, начева да се кръсти, хем се усмихва, с което иска да покаже на стопаните, че той не е от онези простите хорица и не че дотам вярва, ама все не е лошо (с дявола сме добре, какво бива и на Господа малко тамян да покадим - за зорзаман).
- Аз съм леберал, от лебералната партия - пояснява той, - ама сегиз-тогиз удрям по едно кръстене, то не е зле, хора сме…”
