Смъртоносната "Аква Тофана" пристигаше в изящна бутилка. Нямаше цвят, мирис и вкус, но убиваше всеки за 12 - 13 дни. Повече от 20 години тихо и без следа тя спасяваше италиански съпруги от оковите на нещастния брак. После вдовиците боготворяха родената в Палермо Джулия Тофана, която бе наследила рецептата за отровата от майка си Тофания д'Амадо. Дъщерята пресметливо бе запазила бележката за еликсира от арсен, олово и беладона, който продаваше тайно в аптека в центъра на Рим. Той я направи несметно богата, но и виновна за смъртта на 600 души до 1650 г.

141 години по-късно 35-годишният Волфганг Амадеус Моцарт лежи безпомощно на леглото в дома си във Виена. С висока температура е, на моменти изпада в безсъзнание, има обрив, болки по тялото, треска и отоци. Музикалният гений вече е чувал за фаталния италиански серум. Симптомите му са като по учебник и сам заключава: "Сигурен съм, че съм бил отровен. Не мога да се отърва от тази мисъл. Някой ми е дал "Аква Тофана" и е изчислил точното време на смъртта ми". Седмица след края му берлински вестник също пише, че е загинал от убийствената отвара, както той твърдял приживе.

В биографичните бележки за композитора е записано, че на 22 ноември 1791 г. го сполетява странна болест, непозната за онези времена. Той умира на 5 декември толкова подут, че дори не можел да се движи. От тялото му се носела непоносима миризма. Поради нея аутопсията му била невъзможна.

В медицинските архиви всички подробности относно начина, по който е изглеждал, както и симптомите, които е проявил, са единствено от разкази на семейството му. Достоверността им се поставя под съмнение и до днес. Дали е бил обичан от близките си - също, защото е захвърлен в общ гроб. Години по-късно трупът му е преместен в самостоятелен, но след време парцелът е занемарен и е обхванат от буйна растителност. Местоположението на останките му днес е неизвестно.

Версиите за кончината на блестящия творец са различни. Феновете на конспирациите вярват, че Волфганг е убит чрез отрова. Десетилетия наред дори сочат и човека, който стои зад смъртта му - признатия композитор Антонио Салиери. Повече от 36 години той стои на най-важния музикален пост в цяла Европа - придворен капелмайстор. Негови ученици са Лудвиг ван Бетовен, Ференц Лист и дори сина на Моцарт - Франц.

Митът за злия и отмъстителен Антонио ще бъде преписван от вестници и затвърден от Пушкин в неговите "Малки трагедии". Ще се разиграе и в пиесата на Питър Шафър "Амадеус", за да бъде запазен чак до наши дни.

Откъде се заражда легендата за тежката подмолна битка между двамата гении?

На първо място Салиери е част от "италианската група", а  Моцарт - от "немския музикален лагер". Конкуренцията между тях във Виена е епична. Всеки талант бива презрян от противниковия лагер. Затова и младият Волфганг е трън в очите на останалите. Феноменалният му слух и произведенията, които създава, поставят на колене и най-заклетите му врагове. Композиторът обаче невинаги бива разбран, особено когато става въпрос за оценката на публиката. Пример за това е едно легендарно сражение на музикалното поле между него и Салиери. Творбите им се сблъскват на сцената на 7 февруари 1786 г. в Шонбрун. Пред аудиторията в залата се представят кратки шедьоври. Накрая Моцарт губи. Тълпата избухва в овации по Салиери.

Зад легендата, че смъртта на Волфганг е поръчана, стои и едно признание, което идва от устата на капелмайстора в последната година от живота му. Тогава той страда от тежко психично разстройство и губи разсъдъка си. Слухът тръби, че е приет в клиника, където, в неизвестен и до днес ден, в миг на прояснение споделя за планираното и осъществено убийство. Нещо повече - злите езици казват, че Салиери издал тайната пред секретаря на Лудвиг ван Бетовен, с когото били приятели. По-късно се появява друга конспирация - изрекъл думите пред изповедника си, когато бил на смъртния си одър. Дали това е поредната лъжа, с която някой иска да очерни италианския композитор, остава загадка. Няма подпис и документи, които да свидетелстват.

Десетки години след смъртта на Салиери адвокатите му се изправят пред милански съд, за да докажат, че е станал жертва на слухове. Юристите печелят спора, но в този момент историци изравят от нафталина забравените въпроси около края на "детето чудо".

Връщат лентата до септември 1791 г., когато Моцарт е в Прага за премиерата на операта "Милосърдието на Тит" и за първи път той се чувства зле без обяснима причина. Изследователите ще проучат същия период от живота му, за да установят още една връзка с "Аква Тофана". Малко известен факт е, че Моцарт завежда дело срещу съпругата си Констанца след съмнение, че тя му е давала от италианската отрова. Творецът в крайна сметка се възстановява и оттегля жалбата. Здравословно вече е добре, но не подозира, че само след седмици ще падне тежко болен на легло с повръщане и задух. Накрая умира, а личният му лекар Томас Клосет съобщава, че причината е "hitziges Frieselfieber" (милиарна треска - инфекциозно заболяване, което причинява остра треска и кожни обриви - бел. ред.).

За смъртта на музикалния гений има над 50 предположения, сред които сифилис, туберкулоза, трихинелоза от ядене на сурово свинско месо, бъбречна недостатъчност, скарлатина.

Последната теория, върху която експертите разсъждават години наред, а само преди дни тя отново излезе на дневен ред, е стрептококова инфекция на гърлото. Историците установяват, че в периода, в който Моцарт умира, има повече от 500 смъртни случая, при които труповете са изглеждали точно като неговия. Забелязани са едни и същи симптоми - оток и подуване, причинено от течност в тъканите на тялото.

Нещо повече - през зимата на 1791 г. е върлувала епидемия от стрептококи в гърлото, а жертвите са били главно мъже на възрастта на музиканта - между 30 и 35 г. Специалистите предполагат и откъде е пламнала болестта във Виена – от военна болница, от която заразените разпространявали бактериите стрептококи от група "А".

Друг любопитен момент е, че точно тази инфекция причинява скарлатина (кожен обрив), от която е страдал и Моцарт през последните си дни. Имал е и постстрептококов гломерулонефрит (APSGN) - състояние, което причинява натрупване на течност в тялото поради увреждане на бъбреците. Типичните симптоми, които е проявил и композиторът, били огненочервено гърло, силна болка в ставите и много висока температура.

Историци допълват, че са налични документи, от които ставало ясно, че един от най-великите творци на класическата епоха бил на преглед при лекар заради съмнения за треска през есента на 1791 г. Тълкуват дали това не е било началото на стрептококовата му инфекция, тъй като някои усложнения от нея възникват седмици по-късно.

Въпреки всички проучвания дори последната теория за края му не може да бъде приета за официална. Тя звучи правдоподобно, но се поставя под съмнение, защото няма доказателства дали наистина Моцарт е имал всички изброени симптоми. В първите години, когато тази версия се прокрадва между всички останали, доктор на име Щефен Глук - нефролог от Калифорнийския университет в Сан Франциско, твърди, че няма сведения композиторът да е споделял пред някого за болки в гърлото. Глук допълва и че през последните седмици от живота си Волфганг не е имал високо кръвно налягане или кръв в урината си. Лекарят отбелязва, че от стрептококи на гърлото по онова време страдали само деца.

Специалисти правят опит да го оборят, като заявяват, че инфекцията, която поразява Моцарт, е била в много тежка форма. Твърдят, че конкретният вид стрептокок е Streptococcus pyogenes, който атакувал и понякога убивал възрастни хора. Друга разновидност на патогена, наречена Streptococcus equi, поразявала дори коне. Инфекцията предизвиквала заболяването, познато като "остър гломерулонефрит", при което над 90% от страдащите са възрастни. Един на всеки 20 от тях се нуждаел от бъбречна диализа, за да се възстанови. За времената, в които Моцарт живеел, подобно лечение не е било достъпно.

Самата болест също не е била толкова известна. За семейството и познатите на композитора състоянието му е "мистерия". Те опитвали да го лекуват в домашни условия, но това не дало резултат. Повикали и лекари. Единият от тях го посещавал всеки ден, за да следи здравето му. Прилагал мехлеми, правел му студени компреси, давал му билки и хапчета, но медицината не била толкова развита, за да спре развитието на инфекцията.

Един от последните разкази за неговото състояние е на втория съпруг на Констанца Моцарт - Георг Николаус фон Нисен. В биография от 1828 г. той си спомня, че заболяването на Волфганг продължило 2 седмици и по време на него имало извършена поне една венесекция (вземане на кръв).

"Начинът му на живот, пиенето през целия ден и честото композиране през нощта, защото не спеше много, може да е допринесло за преждевременния му край - обяснява Нисен. - Да не забравяме и че много хора починаха от едно и също заболяване през този период."

В книгата си той потвърждава, че музикалният гений е работил върху "Реквием в ре минор" (недовършено произведение - траурна заупокойна литургия, написана на каноничен латински през 1791 г. - бел. ред.) дори в последния ден от живота си. Изпял някои части на своя асистент Франц Зюсмайер.

В последното оцеляло писмо, написано от Моцарт до жена му Констанца на 14 октомври 1791 г. (седмици преди да се разболее - бел. ред.), той не споменава нищо за дискомфорт и болки. Говори за "напрегнат" живот, както и зачестило общуване с композитора Антонио Салиери. Допълва, че се храни добре и има здрав сън.

Последния си концерт за пиано творецът изпълнява публично на 4 март 1791 г. Произведението е под номер "27".

След него разкрива тайната зад създаването на съвършеното изкуство: "Нито висока интелигентност, нито въображение, дори и двете заедно не правят гения. Любов, любов и любов – това е душата на гения."