Един ден и неговият танц със словото трябва да бъде издаден

На 30 септември рожден ден имаше и моята майка Цветана Зюмбюлева. Аз също имам. Благодаря за поздравите. За да помена майка ми, написах едно томче “Златна книга на българската дребнобуржоазна кухня”, използвайки готварските рецепти от нейните тефтери. Но доукрасих тези рецепти с разни забавни истории и любопитни факти... Лично аз винаги се дивя как трябва да се отбелязва рожден ден на починал човек. Хем това е по-радостната дата, хем е едно тъпо. Неслучайно Православната ни църква отбелязва предимно успения, а рождествата не чак толкова...

Това написа преди последния си рожден ден миналата година покойният главен редактор на “24 часа” Борислав Зюмбюлев. Днес, когато е рождената му дата, екипът на вестника се чувства по същия начин. Денят, който винаги се отбелязваше с празнична планьорка и пресни баници в редакцията, сега е повод за помен. Но ще постъпим като него,

отдавайки му почит с писано слово

През лятото на миналата година Борко издаде своята книга с обяснението, че тя не е рожба на обикновена графомания или криза на средната възраст, а изпълнение на един обет, даден 11 г. по-рано - да превърне готварските тефтери на майка си в “една хубава луксозна книга като своеобразен трибют за нея”.

Както поясни при издаването, през тия години от време на време го обхващало чувство за вина, че нищо не е направил за съхраняване на паметта за майка си. Миналата година, когато се роди племенницата му, отново го бе обзело това чувство и концентрира усилия, за да завърши намисленото. При излизането на “Златна книга на българската дребнобуржоазна кухня” той написа следното:

Книгата е ценна по три причини: Майка ми бе химик по занятие и бе наясно с категории като тегло, обем, съотношение, относително тегло, сухо вещество, киселинност. И всички рецепти са сведени до прости обемни съотношения, а не смесва в една рецепта маса и обем.

Другата ценност е, че това са подбрани рецепти от историята на семейството ми и неговия най-близък кръг. В тях няма разни сложни измишльотини от нувел кузин или пък някаква балкантуристка носталгия. Просто вкусна българска градска храна с важните правила за приготвянето ѝ. Всичко това придружено със забавни истории и прелюбопитни факти - личният ми принос към кулинарната част.”

Борко, който днес щеше да навърши 56 години,

имаше неутолимо любопитство към

света и живота Красотата на неговите умозрителни текстове бе в това, че отвеждаха читателя в най-неочаквани логически посоки, предоставяха му такива любопитни взаимовръзки, че никой не бе в състояние да предположи какво ще научи в следващите редове.

Борислав Зюмбюлев сякаш се забавляваше да играе този танц на мисълта с четящите го.

Пишеше, да речем, за Симонета Веспучи - жената, позирала на Ботичели за шедьовъра “Раждането на Венера”, или пък за проблема с антибиотичната резистентност (който според него бе не толкова защото хората се самолекуват с антибиотици, колкото заради това, че ядат пилешко, натъпкано с антибиотици), а след това кривваше в съвсем друга посока, която бе толкова занимателна, че просто забравяш предишната тема, докато той ненадейно не те върне отново към нея. Ето пример:

...Българската дума е отвЪртка. ОтвЕртка е грозен русизъм. На български се казва вЪртя, а “Крутится, вертится голубой вагон” пеят в пиано баровете, когато някой празнува рожден ден. Впрочем не се казва и вЕртолет, а хеликоптер. Ако сте чак такива русофили, е редно да казвате вертальот и льотчик, а не летец. А съвсем късната калка, която някои хора използват - вЪртолет, не съществува изобщо.

Българската дума е хеликоптер. Да, тя е с френски произход, но е достатъчно побългарена и позната. Никой не казва йеликоптЕр, както се произнася на френски.

...А сапунът е разтвор на мастни киселини в натриева или калиева основа. Освен да си мием ръцете с него, сапунът е най-леснодостъпният лубрикант. Няма да говоря неприлични работи сега, както вероятно си помислихте, а ще покажа как се завинтва най-лесно винт в дърво - като се смаже с малко сапун. Няма нужда от бормашина, акумулаторна отвЪртка, тресчотка или там каквито неща искат да ви продадат.

Достатъчно е винтът да се смаже с малко сапун, и влиза като гвоздей в кисело мляко без особени усилия. Но стига съм се отклонявал, исках да кажа нещо за последната драма - малко дете, което помага на баща си да редят тротоарни плочки. Показаха го по телевизията възмутени и потресени интелигенти. Ужас някакъв.

Този номер със сапуна го знам, защото като дете ходех да работя неквалифициран труд и там стари майстори ме светнаха от жал към малкото сираче, което се мъчеше като грешен дявол да завие един винт.

Изляха се два басейна с олимпийски размери сълзи за едно дете, което работело по ремонта на тротоарите в София. Мами реват, “институции” вземат мерки и прочее глупотевини. Националната ни фиксация по свръхобразоваността е прикритие на огромния ни национален мързел и стиснатост. Може ли някой да ми обясни какво точно се учи в 12-и клас на гимназията и кому е необходимо? Образованието в гимназията, което бе 10 г., ми бе напълно достатъчно. В 11-и клас учехме занаят и работехме паралелно - лично аз във винпром. Това бе т.нар. УПК и смятам, че тази дуалност - да работя, докато уча, ми е дала много по-голяма добавена стойност от всичките 10 г. преди това.

Не че ни оставяха да не работим - соцангарията, т.нар. ученически бригади, бяха почнали от 4-и клас. Тъй че и аз съм като това циганче, дето възпали мамите. Работя от 10-годишен.

Но така де, човек на 12 г. е напълно зрял и силен, за да си вади сам прехраната. Така че не виждам абсолютно нищо лошо в това да се работи на тази възраст. Както и не виждам нищо лошо, ако човек работи с двете си ръце.

Всъщност това ще са богаташите на ХХI век - тези, които са си извадили двете ръце от онова отвърстие южно от кръста и ги ползват достатъчно сръчно, за да наредят паве, свържат водопровод, сглобят диван, шпакловат стена.

Другите работи като играта на фондовата борса ще ги правят алгоритмите, но все някой трябва да ти смени гумата и да ти нареди паветата, или да ти сготви мезето за ракията, или да ти вземе кръв за изследване, алгоритъмът ще каже какво ти има, но някой трябва да те убоде и да оцелееш. Такива именно специалисти стават все по-нужни. А това се научава именно с чиракуване от най-ранна детска възраст. Вие замисляли ли сте се, ако всички планове за декарбонизация се случат наистина, кой ще ремонтира електрическите коли?

За тези с фосилните горива все още се намират, макар и дърти майстори. Но за електрически никой не знае нищо. Аз не съм сигурен, че ще може да се оправят само по клипчета в ютюб. И накрая, не може да искаш обезглавяването на Альоша и да казваш “въобще” или “считам”. На български се казва изобщо и смятам. Другото е на руски.

Борко често обичаше да пише във фейсбук страницата си, а някои от най-четените и харесвани постове бяха свързани със семейните му спомени, както и

тези негови удивителни вричания в любов към съпругата и децата си

На 6 май, Гергьовден, през 1995 г. с моята прекрасна съпруга Паола Хюсеин се венчахме. Много грешки съм правил в живота си, но сватбата ми с нея определено не е една от тях, а напротив. Паола ме дари с огромна любов, две прекрасни деца и определено мога да заявя, че ако не се бяхме оженили, аз едва ли щях да съм още жив. Но стига с тая патетика, всъщност исках да разкажа няколко смешки. По-конкретно за влиянието на българския рок в нашия брак.

През 1995 г. Великден и Гергьовден имаха една седмица разлика. А по решенията на Лаодикийския църковен събор от 170 г. брак не се сключва през пост и през Празника на празниците и първата възможна дата бе на Гергьовден. Тъй че бяхме си организирали едно пътуване в Македония, което да ни е сватбено пътешествие, но заради тези църковни правила нямахме сватбено пътешествие, а предсватбено. Сключихме граждански брак на 25 април, посрещнахме Великден в град Струга и след това на първата възможна дата се венчахме.

Да се върнем на рока. Наскоро се запознах с Веселин Тодоров, наричан още Весо Кокала, от група “Фактор” и му разказах тази история и той много се смя. Всъщност той и Йордан Караджов от “Сигнал” предпазват провала на сватбата ни поради липса на оркестър. Както е добре известно, аз съм цървул по произход, но завършен сноб. И не може на сватбата ми просто да има диджей, който да пуска до откат “Бяла роза”. Затова спазарих саксофониста Петър Момчев и половината “Акустична версия” да ми свирят джаз на живо. Само че Петьо и повечето от гореспоменатите музиканти имали участие до късно в Пловдив и се успали. Яви се само барабанистът...

Вероятно един ден най-доброто от безбройните текстове с умотворения, анализи и разсъждения на Борислав Зюмбюлев ще бъде събрано в отделна книга и така ще му бъде отдадена заслужена почит.