След като слезе от пистата, "най-бързата бяла жена в света" стана треньор, създава други бързи българи
Новината за смъртта на лекоатлетката Петя Пендарева покруси не само спортна България. Тя си отиде от този свят след дълго боледуване две седмици преди да навърши 54 години. Погребението й ще бъде в сряда на 8 януари в родния й град Казанлък.
Това интервю с Петя Пендарева във вестник "24 часа" е от юли 2015 година.
Петя Пендарева е родена на 20 януари 1971 година в Казанлък.
Лекоатлетка, спринтьорка. Коронната й дисциплина бе 60 метра гладко бягане, където има личен рекорд 7,04 секунди. Остава на пистата между 1986 и 2004 година.
Участва в 2 олимпиади - Атланта 1996 г. и Сидней 2000 г., в 5 световни първенства по лека атлетика на открито и в други 3 - на закрито.
Личното й постижение на 100 метра е 11.12 секунди, с което стана шеста на европейското първенство през 1998 година.
Завършила е "Начална педагогика" в Пловдивския университет и НСА. Днес /юли 2015 г. - б.а./ ръководи създадения от нея в родния й Казанлък спортен клуб по лека атлетика "Пендарева".
- Петя, кой първи те нарече "най-бързата бяла жена в света"?
- Журналистите, но не мога да кажа нито точно къде, нито точно кога. Трябва да е било някъде през 1997-98 година, след като от активна състезателна дейност се отказаха рускинята Ирина Привалова и украинката Жана Пентошевич. Тогава аз останах най-добрата европейка, а спринтът при жените се доминираше, както и сега, от жените на САЩ и страните от Карибския басейн.
Но да те наричат най-бързата бяла жена не е ценност, в един момент и Анелия Нунева е била сред най-бързите бели жени, и други атлетки са били. Аз се радвам, когато Европа ражда спринтьорки. Защото преди години имаше руска школа в атлетиката, немска школа. В Америка взеха най-доброто от нашата, европейската система, и си правят своите шампионки.
- Коронната ти дисциплина беше 60 метра гладко бягане...
- Това беше по-силната ми дисциплина в спринта. Там постигнах най-добро постижение от 7,04 секунди - на стотна под българския рекорд, който се държи от Анелия Нунева. С това си постижение бях най-бърза в света на световното първенство през 2001 година, но постигнах този резултат на полуфинала. На финала всички бягахме по-слабо и аз завърших на шесто място.
- Не съжаляваш ли, че при твоето спортно дълголетие - от 1986 до 2004 г. почти 20 години непрекъснато на пистата, срещу твоето име не бе записан нито един национален рекорд?
- Не завиждам на никого за рекордите, всеки си има своите постижения. Не завиждам дори на преките си съпернички в моите дисциплини - просто приемаш, че така се е получило. Това, че нямам рекорди, не ме прави по-нещастна. Случвало ми се е да плача след състезание, защото не съм успяла да направя нещо, както съм го искала, но не още на пистата, а по-късно. Така съм се освобождавала от емоциите.
- Кое е най-важното за късите дистанции в бяганията?
- Стартът. Особено на 60 метра - имах един от най-добрите стартове. И като реакция, и като изпълнение. Може би затова бях силна тъкмо на тази дистанция - в другите дисциплини трябват и други качества, които при мен липсваха: като телесна маса или височина, затова бях малко по-слаба във втората част на бяганията.
- А в живота стартът също ли е най-важен?
- Във всичко е важен - в спорта, в бизнеса, в живота изобщо. Но важното е след това да се задържи предимството от добрия старт - както аз успях да се задържа на пистата цели 19 години. Като от 1991 г. бях в световния елит на леката атлетика, на година правех по 30 турнира. Бях една от най-канените спортистки, защото обичам да пътувам и да се състезавам. За разлика от други, които предпочитаха повече да тренират и да имат по-малко състезания.
- Опасността от фалстарт обаче не е ли голяма?
- Голяма е, но пък по мое време при фалстартът специално в леката атлетика имаше и втори шанс, докато сега вече системата не ти позволява да стартираш повторно. Но аз рядко правех фалстартове - да имам 1-2 в цялата си спортна кариера.
Това е психология, много неща са, затова и казват, че черешката на тортата в леката атлетика са спринтьорите, защото те са комплекс от много качества. Но пък и най-платените на пистата са те.
- Тук се сещам, че навремето получаваше упреци, че си предпочитала да се състезаваш на комерсиални турнири?
- Да, дори веднъж имах и наказание от федерацията, че не съм отишла на някаква тяхна купа, и то при положение, че е имало кой да ме замести в отбора. Преднамерено беше, но както и да е...
- Малцина обаче знаят, че си попаднала в леката атлетика почти случайно, а в детството си си свирела на пиано. И изведнъж - от пианото на пистата?
- Седем години свирих на пиано, не мога да кажа, че съм била много добра пианистка - изпълнявах това, което ми кажеше учителката. В ученическия отбор по лека атлетика на казанлъшката гимназия "Никола Вапцаров" наистина попаднах случайно - директорката ни Митка Шивачева ми нареди да се включа в отбора. Под страх да ми бъде намалено поведението, ако откажа. Видяла, че имам добри постижения в часовете по физическо и ме включи в отбора, при това на 800 метра. А до този момент аз не знаех нито какво е лека атлетика, нито какво е стадион. Но ми хареса, беше през 1985 година, и останах в спорта. А с някогашната ми директорка днес се виждаме почти всеки ден из града, благодарна съм й, че на практика ме направи спортистка.
- И как реагираха родителите ти на този скок от музиката в бяганията?
- Не ми се месеха при избора, а ме подкрепиха. И сега имам родителска подкрепа - майка ми продава в бутика, който отворих, след като спрях да се състезавам.
- А докато се състезаваше беше ли суеверна? Имаше ли своя молитва или ритуал преди всеки старт, свой талисман?
- Ритуали не, но талисман ми беше извънземното Ити от едноименния филм. Купих тази играчка през 1997 г. от Англия и вярвах, ме тя ми дава някаква сила и вяра. Събирала съм и още пазя плюшените талисмани, които бяха символи на различни състезания, а медалите ми са разделени на две - в моя дом и у майка ми.
- Помня как преди години сподели, че любимите ти бижута са перлите. Още ли е така?
- Всяко нещо с времето си. Тогава бях под силното впечатление на една вечер на перлите, която посетих на остров Мартиника. Тогава видях на живо за първи път истински черни перли. Но сега съм много по-практична - любимото ми бижу днес е часовникът, защото не мога без него - много съм заета и всичко трябва да правя под час.
- Мнозина казват, че спортът ги е изтощил. Ти как успя да се съхраниш?
- Не може постоянно да работиш на високи обороти. Една от причините мен спортът да не ме изтощи беше в това, че когато имах възможност при многобройните ми пътувания по света, а аз съм била на всички континенти без Антарктида, се зареждах, като се разхождах, посещавах музеи, гледах забележителности. Аз обичам историята и затова най-много харесвам Европа - тук всичко е история. За мен спортът не беше само стадионите, състезанията и тренировките, хотелите и самолетите, а едно истинско удоволствие, една голяма безплатна екскурзия. Неслучайно сега имам у нас сувенири от цял свят...
Тази моя философия споделяше и приятелката ми от Словение Бригита Буковац, която донесе първия медал в леката атлетика за своята страна от олимпийски игри - сребърен от бягане с препятствия. Когато се засичахме някъде по състезания, обикаляхме двете заедно музеите.
Освен съперничества, спортът ми донесе и много приятелства. И до днес сме приятелки със Светла Димитрова, с Ива Пранджева... Това също зарежда.
- През дългия си спортен живот си работила само с един треньор - казанлъчанина Детелин Маслов. Защо?
- Смятах, смятам го и сега, че Детелин е добър треньор, добър специалист. Много се интересуваше, много четеше. Освен това аз съм от школата на Анелия Нунева, нея наследих на пистата, нейният треньор Георги Драганов много ми помагаше, а той е един от учителите на Маслов - така имаше приемственост и в методиката, по която работехме. До ден днешен си останахме приятели с него. Пък и аз не обичам да сменям безцелно - когато всичко е о'кей, смени не са необходими.
В тренировките Детелин Маслов ми даваше каквото трябва. През цялото време успях да се предпазя както от контузии, така и от скандали на тема допинг. Много хора изгоряха с допинг през годините, защото не инвестираха в добри медикаменти и лекари, докато аз работех с екип австрийци на много високо ниво, тренирах в добри бази в Хърватия и Словения. Атлетиката е бизнес - трябва да инвестираш в много неща, за да получиш добри резултати. А в нас държавата също инвестира много пари - нещо, което сега не може да си позволи и резултатът от това също е известен.
А Детелин Маслов ми беше и учител в живота - учеше ми най-вече да бъда човек, да стъпвам здраво на земята. Не ми позволяваше да бъда в небесата, за което съм му благодарна.
- Сега поддържаш ли контакти с дългогодишния си треньор, търсиш ли още неговите съвети днес, когато ръководиш своя спортен клуб по лека атлетика "Пендарева"?
- Винаги има какво да науча от него, аз самата не се имам за най-добрия треньор, това се учи година за година. Знаете, че от известно време той се занимава с футбол, работи заедно с треньора Димитър Димитров-Херо. В момента си е в Казанлък, но най-вероятно ще замине в Казахстан, където вече Херо е треньор.
- Разкажи повече за спортен клуб "Пендарева"...
- Занимавам се с клуба от 10 години. След като прекратих състезателната си кариера най-напред сбъднах една от мечтите си и отворих свой бутик в Казанлък - бутик за индийски стоки: дрехи, бижута, сувенири... Искахме да го направим заедно с моята приятелка от пистата Ива Пранджева, но тя си е в Пловдив и трябваше да се заема сама. Една година не стъпих на стадиона, но през това време разбрах, че не мога без пистата, без състезанията. И се заех да тренирал деца, като оставих в бутика майка си.
През тези години през клуба са минали около 1000 деца - от 4-годишни до дванайсетокласници. При мен тренировките са безплатни за децата, не деля учениците си на можещи и не можещи, всеки е добре дошъл. Целта ми не е просто да правя елитни спортисти - до шести клас всеки трябва да научи а, бе-то на леката атлетика, след това сам си решава дали иска да тренира само за здраве, да се ориентира към друг спорт или да търси по-големи успехи в спринта - защото при мен се тренират бягания на къси разстояния. Искам да науча другите на това, което мога най-добре. А политиката на клуба е да бъдат здрави децата, основно тя е обърната към масовия спорт. Най-малките тренират при нас два пъти седмично, по-големите - три пъти, най-големите го правят всеки ден.
Но радващото е, че клубът вече има своите шампиони - на 100 метра, на 60 метра, щафетата ни 4 по 100 метра при момчетата е републикански шампион от няколко години. Сега се шегувам, че някога бях най-бързата бяла жена в света, днес аз създавам други бързи българи. Но самата из вече не поддържам формата си, трудно ми е.
- И кога е по-лесно - човек да се състезава или да бъде треньор?
- Да си треньор е по-трудното. С един състезател има екип и той мисли как да не излъже хората от екипа. Преди казваха, че хората мислят за мен, сега е обратното - аз мисля за децата. А за мен като треньор в Казанлък е тежко, защото много неща тук не са подредени. Градът, който е раждал доста шампиони и продължава да го прави, който е имал личности в леката атлетика, борбата, колоезденето, футбола, днес е с най-запустялата база в цяла България.
Жалкото е, че Казанлък в последните години не попадна на кметове със спортна натура. Може би те са добри в друга посока, но не и в спорта. Проблемът е, че общината не инвестира в базите си. Аз все това ги съветвам: да направят основата на пирамидата - когато имаш базата, можеш да градиш нагоре всичко останало. Но политиката в спорта в нашия град е сбъркана.
Като спортен клуб получаваме пари от общината и от нашето министерство както всички спортни клубове в страната. Работата с министерството сега върви по-добре, но при министър Марияна Георгиева имах големи проблеми. Тя беше човек, далеч от спорта, който не може да дава идеи, за да изисква след това. Като клубове ни пообърка, направи ни писари... Подобни приливи и отливи, идващи отгоре, спират спорта.
- В един момент беше тръгнала с ентусиазъм да промениш тези неща, дори беше активист на партия "Новото време" на местно ниво. Да не би политиката да те разочарова?
- Да, а въпросната партия се изгуби от политическия хоризонт. Преди бях повече оптимист за България, сега съм много песимист. Не може 25 години да ставаме все по-зле и сега да живеем по-лошо, отколкото в мутренските времена или по-рано. И все едни и същи хора да се въртят по политическите върхове. Наистина искахме да променим много неща, имахме идеи и виждания, но в един момент те притискат големите лъвове, не ти позволяват да направиш нищо. За мен в българската политика днес няма личности, но в спорта ни има.
- Ако сега те попитам кое отличие от спортния ти живот е най-скъпо за теб?
- Ще ти отговоря - най-голямото ми отличие е да видя мои състезатели на почетната стълбичка. Това ми носи по-голямо удоволствие и удовлетворение, отколкото, когато аз съм печелила. Защото то е постигнато чрез мен от друг човек.
- В едно интервю преди години ти изповяда, че си сама в живота, защото като активна спортистка непрекъснато пътуваш по състезания и тренировки, че не се спираш вкъщи. Но допълни, че един ден, когато окачиш на стената шпайковете, както се казва, непременно ще намериш и своя спътник в живота...
- В живота си останах сама, но съм благодарна, че имам толкова много деца от школата, те ми доставят радост и удоволствие. А работата ни в школата се разраства - сега едно от моите момичета - Теодора Дончена, завършва НСА и ще работи при мен като помощник-треньор. За първа година ще кандидатстваме от името на клуба по проект "Спорт в детските градини". В тази област има много поле за изява, тъй като родителите на много от малчуганите имат интерес да сме при децата, защото не всички могат да ги водят редовно на стадиона. А и в много от детските градини на Казанлък има добра спортна база, която трябва да се използва по-пълноценно.
- С тази своя богата спортна биография не си ли мислила да напишеш книга за преживяванията си на пистата и край нея?
- Не, моят живот си е в главата ми и ще си остане там.
