Портрет на загадъчна любима, спомен за майката или нестандартен автопортрет. За загадката на “Мона Лиза” са изписани стотици страници, но истината е променлива точно както усмивката на "Джокондата".

Авторът на “Боговете на рая” Уилям Брамли я нарича “женския еквивалент на Христос”, а Фройд пише за нея: “Най-съвършеното представяне на контрастите, които господстват в любовния живот на жената.” Той твърди, че усмивката й разкрива както доброто, така и злото, съчувствието и жестокостта, прелъстяването и невинността. 

Биографът на Да Винчи Джорджо Вазари твърди категорично, че моделът за картината е съпругата на богатия флорентински художник Франческо дел Джокондо. Но това е само една от теориите.

Според други изобразена е маркизата на Мантуа Изабела д’Есте или любовницата на френския наместник Шарл д’Амброаз. Според някои биографи "Мона Лиза" е толкова мистична, защото е сбор от всички жени, които Леонардо е познавал, а според други тя представлява спомена на художника за собствената му майка.

Една от най-невероятните теории е тази на д-р Лилиан Шварц, че платното всъщност е автопортрет.

Шварц е американска художничка, родена през 1927 г. и смятана за пионер в дигиталното изкуство. Тя използва множество от творбите на Да Винчи в създаването на експериментални дигитални произведения. 

Един от най-интересните й проекти е “Мона/Лео”, в който съпоставя “Мона Лиза” с нарисувания с червена креда автопортрет на художника.

Наслагвайки ги, Шварц създава не просто интересна творба, а открива напълно съответстваща структура на двете лица – сливат се позициите на носа, устата, брадичката, челото, очите. Затова американската художничка смее да твърди, че картината всъщност е

нетрадиционен автопортрет на самия Леонардо. 

Отново се стига до няколко различни теории – според някои това наистина е автопортрет, но на женската същност на художника, а според други е изображение на душата му – такава, каквато Леонардо си я представя.

Усмивката на "Джокондата" е другата голяма мистерия. Наричат я “изплъзваща се”, “снизходителна”, “съчетаваща доброто и злото”. В труда си “Непознатият Леонардо да Винчи” българският художник и изследовател на гения Цветан Цеков-Карандаш обяснява как майсторът е умеел да

създава образи, провокиращи впечатление, че се движат. 

Чрез специална техника на наслояване на тънки пластове боя в топли и студени нюанси той изгражда така мистичната усмивка, която за миг наблюдаващият вижда, но след това установява, че е изчезнала. 

Обяснението според Цветан Цеков е именно познанието на Да Винчи за

трептенията на различните цветове – той открива, че

окото възприема първоначално топлите нюанси и

чак след това студените. 

С топлите тонове Леонардо изобразява по-широка усмивка, а със студените - по-стеснена, и създава усещането за потръпване на устните.

Не само създаването и посланието на “Мона Лиза” са свързани с

мистерии.

Най-странното събитие, свързано с творбата, неизменно е нейната кражба. На 21 август 1911 г. общият работник Винченцо Перуджа просто влиза в залата с “Мона Лиза”, сваля картината от стената, скрива я под бялата си престилка и излиза през служебния вход. 

Обвинени са мнозина, сред които дори Гийом Аполинер и Пабло Пикасо. Различни са версиите как точно е намерена картината.

Според най-завладяващата от тях “Мона Лиза” просто “се появява”, закачена на стената на хотелска стая. Според друга версия Винченцо се свързва с директора на галерия “Уфици” във Флоренция, за да му предаде картината срещу възнаграждение. Той е убеден, че тя е собственост на Италия и не може да бъде изложена в друга страна.

Множество въпроси и до днес провокира и

“Тайната вечеря”.

Фактите говорят, че цяла година след като получава поръчката да създаде това произведение, Леонардо не започва да рисува, а единствено чертае схеми по стената на черквата "Санта Мария деле Грацие". 

Критиците му го обвиняват, че се е побъркал и няма да се справи. Да Винчи обаче е категоричен, че за да се създаде библейско изображение, творецът не бива да се осланя единствено на вдъхновение и талант, защото рискува да пресъздаде единствено вътрешния си свят, но не и божествения. 

Леонардо настоява, че единственият начин да се създава стойностно изкуство е да се използва науката – всичко да бъде пресметнато, изчислено и

представено чрез библейски средства – каквито според него са

геометрията, пропорциите, златното сечение. 

В “Тайната вечеря” художникът не избира по усет къде да постави фигурите, предметите по масата и дори накъде да гледат апостолите, а

изчислява всеки един детайл внимателно. 

Години ще минат, преди да се изложи теорията, че стенописът всъщност представлява сферичен модел на света –

залата е Вселената, а

13-те апостоли са събирателен образ на цялото човечество. 

Геният го постига чрез наслагване на две зали – кубична и сферична, и използване на няколко разновидности на перспективата.

Първият, който открива картинната геометрия на Леонардо, е

ексцентрикът Салвадор Дали,

който рисува своя версия на “Тайната вечеря”. В нея изобразява Исус, апостолите и видим додекаедър, какъвто съществува и в оригинала на Леонардо, но скрит. 

Именно той е тайната за сферичната композиция на стенописа. Във всичките си произведения Да Винчи поставя такива

тайни знаци – случайни точки или гънки по дрехите, орнаменти,

които показват скрити множество геометрични фигури

под пластовете боя.