Той е първият реалист в нашата проза, в негова чест трябва да сме реалисти. В едно есе през 1987 г. Георги Мишев пише: “Битов писател бил Елин Пелин, регионален, старомоден селянин... Европеец! Европеец!”

Името на великия класик оправдава афоризма, че ставаш класик, когато престанат да те четат...

Елин Пелин напоследък е топографско понятие, свързано с шопското негостоприемство - горчиво чувство, навярно предвидено от писателя още когато е избирал псевдонима си...

Горчиви думи, но Елин Пелин е първият реалист в нашата проза, отхвърлил идилиите и пасторалиите и погледнал живота на българите с ведри очи, в негова чест трябва да сме реалисти, тоест естествени.

Имал ли е Елин Пелин предчувствия за бъдещето на собствените си творби, споделя пред "24 часа" писателят Георги Мишев. 

"В наши дни, ако забелязвате, медиите са пълни с гадатели, ясновидци, врачки и прогнозисти от всякакъв калибър.

Но в литературната традиция предсказанията

за бъдното почти отсъстват.

Те идват от личния ни живот навярно, когато гледаме напред, най-много да си пожелаем живот и здраве, а за останалото - каквото е писано.

Сепваме се пред въпроса: къде е писано, кой го е писал? В книгите на писателите не го пише. Въпрос на ниско самочувствие може би? На несигурност пред това, което се задава?

Вместо планове за бъдещето най-често казваме: Да не дърпаме рогатия за опашката...

В томовете на Елин Пелин почти не срещаме перспективни ракурси - няма намерения за бъдещи творби, обещания пред читателите, интервюта със самохвални интонации, преобладаващи в популисткото ни време.

Дори в беседата с млади автори (1949) няма следа от самореклама или нравоучение - две кратки думи “Как пиша?”. В том десети от съчиненията на Елин Пелин под редакцията на Тодор Боров, Кръстьо Генов и Пеньо Русев с илюстрации на Борис Ангелушев има малка статия за съдбата на книгата (1929):

“Днешният век на техниката, на бързината, на жаждата за богатство... отнема възможността за висши духовни съзерцания и макар че книгата не е още отречена, тя вече не е належаща необходимост на хората...

От вихрената бързина, от бясното движение мозъкът - огненото вещество в нашите глави, полека-лека застива със затвърдяла кора, както Земята от въртенето се е покрила с изстинала повърхност. Пред нея застинала част от мозъчното вещество едва ли може да премине нежното дихание на поезията.”

Тези думи, писани преди почти век, не само покриват днешното време, а обхватът им се простира в необозримото бъдно. Какво ли би казал класикът,

ако влезе сега в метрото и види

как потомците са забили глава

в телефони, айфони и кълват като “врабчетата на стрина Дойна” някаква незнайна питателна духовна храна?", усмихва се Георги Мишев. 

В прозата си Елин Пелин е избягвал политиката, не е членувал в партии, вземал е участие в “ловно-рибарската дружинка” на цар Борис Трети,

без да е писал нито ред за царя.

Като истински художник се е интересувал от човешки съдби, от събития и сюжети оригинални, а не вторични, книжни, които днес наричаме секънд хенд.

В разказа “Син” става дума за възрастен селянин, който среща на пазара сина си, напуснал дома от години и както сам казва, тръгнал да се бори “в името на народа”. (На финала синът пребива баща си и му открадва парите от продадената стока.)

Левият критик Бакалов веднага пише в “Работнически вестник” гневна рецензия: образът на сина Стоян е карикатура на комунизма. В отговор Елин Пелин обяснява, че

неговият герой е “чист вагабонтин", който лъже

и се преструва, за да спечели доверието на наивния си баща. Той не е ходил нито в Америка, нито е работил във фабрика - той чисто и просто е живял на случая, лежал е в затвора и към труда храни отвращение. Той говори за правдата, днес носи червена връзка, утре може да сложи оранжева. Той е от ония отрицателни типове, които си служат с идеите както с револверите... Аз се покланям пред червените попукани от труд ръце, пред истинските борци за правда, обнова. Но грубата демагогия, престъпното използване на високи принципи и идеи ме отвращава.”

Още първите разкази на двайсетгодишния селянин от Байлово се посрещат с интерес от критиката. По-късно е имало сблъсъци, недоброжелателни нападки и пр. Кое му дава вяра в дарбата “свише”, как е издържал?

Наистина, още през 1903 г. Симеон Радев е респектиран от таланта на учителя, неуспял да учи висши науки по липса на средства, макар да е живял само на 40 км от София. Удивен е от съдбата му, обрекла го на “мрачно и сурово” съществуване в “безконечните зимни нощи, за дъжда, който плющи по прозорците и най-вече за чувството на грозна самота, която ви обзема посред глухо враждебни или равнодушни хора”...

Френски възпитаник, Симеон Радев напомня за литературните разговори във Версай още през ХVII век на тема има ли селянинът душа. Смятало се, че човекът, приведен към земята, е имал “само материалните атрибути на човечеството”, бил е един вид “земеделческо” оръдие, не е личност и не може да претендира, че има душа...

Нима родените на село не могат да станат писатели като градските жители?, пита Георги Мишев.

Смехът на Елин Пелин е забелязан от Симеон Радев, в него той намира обяснението за оцеляването на таланта,

хуморът е защитната броня

на селската “душа”.

Това не е присмехулство, подхилването на зевзека, характерно за белодрешковците, а смях “елегантен”, казва Радев, ироничен и добродушно-лукав, в който има разбиране, съчувствие и обич към изобразените герои.

Откъде са се взели тази елегантност, тази цивилизованост и тънко чувство за такт? (В цялото творчество на класика няма нито една груба дума, циничен намек, ругатня.)

Разказът “Андрешко”, писан през 1903 г., е само пет страници, но мнозина го четат по диагонал. (По-скоро не четат, а разчитат на спомена от читанката.)

Критиката при реалсоциализма пък внушаваше, че

Андрешко е едва ли не борец

срещу експлоататорската буржоазна държава, щом

оставя бирника в блатото.

Така се получи етикетът на Андрешко като антидържавник, което е далече от замисъла на Елин Пелин. “Акцията” на Андрешко, тънко иронична със своята наивност, е продиктувана от състрадание към съседа сиромах, който трябва да опази последната крина жито от секвестиране (изземване) за неплатени данъци.

Постъпка от съчувствие, доброжелателна, от солидарност, да се изразим модерно. И тук е изключителното хрумване на Елин Пелин -

той обръща шопската поговорка

“Не сакам я да съм добре, сакам Вуте (съседът) да е зле”,

обръща поговорката като ръкавица.

Андрешко проявява рицарство, помага на ближния, постъпка, равна на рицарските подвизи на Дон Кихот. Той е нашенският идалго, усмихвайте се,

не гледайте мащабите,

гледайте същността.

Андрешко не е шопът, познат на всички, а по-различен. И той е белодрешко, но по-друг. Друг дрешко. Случайно ли писателят му измисля името, андре не напомня ли немското андере (друг)? Дилетантско обяснение, ще каже педантът, но знаем ли какви са били комбинациите в мозъка на белетриста?

"Враждебно настроени срещу шопския Дон Кихот са държавните чиновници, служителите от фиска, министрите на финансите. Който не си плаща данъците, е антидържавник, анархист, “отродник”. Като че ще накараш някого да плаща, ако му лепнеш етикета “андрешко”...

Отделен въпрос е настроението срещу държавата, каквото наистина съществува. Но коренът му е дълбок. Само си помислете: през 1934 г. България е имала 7 административни области. Десет години по-късно стават 30! - казва още Георги Мишев. 

Четири пъти повече става администрацията на чиновниците, издържани от данъкоплатците. Срещу 10 министри тогава днес има двойно повече. Същото е при депутатите, държавните агенции, служби, канцеларийки, охранители, избирателни секции - цялото непроизводително държавно войнство виси на заплата от бюджета.

След ходенето по мъките на нас не ни остава друго, освен да вземем стол и да седнем, не пред парламента, а с томче на Елин Пелин. Да седнем, казвам, не да хвърляме павета, домати, копия и дискове, не “да хвърляме къч”, а да седнем да четем..."