Интересни истории от богатия живот на поетесата, свързани с арх. Георги Стоилов, Вълко Червенков, Христо Радевски, Тодор Живков.

Лиляна Стефанова умира на 1 август в съня си. Казват, че по този начин Господ прибира при себе си най-добрите хора от земното човечество. Поетесата пише до последния си ден и склапя очи у дома, в присъствието на близките си хора.

Преди няколко години тя написа и издаде своя роман “Моят луд век”, в който описа невероятно богатия си живот.

Лиляна Стефанова е родена в София на 17 април 1929 г. в учителско семейство. Тя е само на 15 години, когато във в. “Литературен фронт” излизат първите й три стихотворения, одобрени от Никола Фурнаджиев.

В Москва най-напред започва да учи режисура в ГИТИЗ, но бързо осъзнава къде е истинската й сила и завършва литературния институт “Максим Горки”.

Първата й голяма любов

е 15-годишният Гошко от Кондофрей. Един септемврийски ден на 1945 г. тя вижда на първата страница на в. “Заря” рисунка на момче, което седи на облегалката на груб дървен стол и краката му в огромни ботуши изпълват цялата седалка. Облечено е във войнишка куртка, с петолъчка на кепето, момчешки самоуверено. Рисунката е на Шмиргела.

Лиляна прочита текста: “Куриерът на легендарния партизански командир Славчо Трънски - Гошко от Кондофрей. Той, навършил 15 години, вече е доброволец на фронта. Ще громи фашистите...” Още същия ден тя му пише писмо.

След няколко месеца една привечер Лиляна е в ремсовия клуб “Титания”, когато вижда момчето от рисунката. Гошко казва “Намерих те!”, а в нейната душа пламва чудото, наречено любов. Двамата стават неразделни и заедно заминават за Москва. Оттам двамата се връщат като семейство - тя като многообещаваща поетеса, Гошко - като архитект Георги Стоилов.

Първата стихосбирка на Лиляна Стефанова се казва “В Москва” и излиза през 1952 г., когато тя е още студентка втори курс. Но радостта от дебюта е помрачена - няма ги първите й плахи любовни стихове.

Още през следващата 1953 г. книгата й е издадена в Москва, но със заглавие “Встают Родопы”. А в. “Правда” отделя цяло фолио за книгата и стиховете й.

Въпреки че идва с талант по рождение и диплом от Москва, Лиляна Стефанова не е посрещната с широко отворени обятия. Самият Вълко Червенков я нарича “главозамаяна и нагла”, която се хвалела, че ще става министър на културата. А Христо Радевски, шеф на писателския съюз, при едно посещение в Узбекистан казва за нея: “У нас няма такава поетеса!”.

Почти три години Лиляна Стефанова обикаля сама страната и пише откъсната от литературната среда в София.

Още съвсем млада Стефанова се сближава с грандамите на българската поезия Елисавета Багряна и Дора Габе. Един ден Дора кани на обяд в своето чаровно жилище Лиляна, сестра си Бела и приятелката си Надя. В приятния разговор между другото Надя пита: “Лиляна, на колко години сте?” На 32.

В този миг Дора Габе е влязла с голям поднос агнешко печено. Разтреперена, в ръце с вълшебни ухания, тя буквално кресва: “Какво правиш, Надя? Как можа?! Ти питаш Лиляна на колко години е. Това е ужасно! Не само неприлично, но недостойно! Срамувам се от теб!..”.

Обядът е провален.

Прекрасното агнешко остава недокоснато.

“Тогава, на 32 години, не можех да разбера Дора, беше странно и непонятно за мен. Но в по-късните години разбрах каква силна защита на вечната женственост е било това, какъв изблик на страха от годините и на съпротивата срещу тяхната непобедима власт”, казваше Лиляна Стефанова.

През 70-те години тръгва слухът, че тя е любимата поетеса на Тодор Живков. Стефанова казва, че той едва ли е прочел дори едно-две нейни стихотворения.

Но е факт, че той лично нарежда да бъде отпечатана нейната книга “Една есен в Америка”. Спирането й е голям удар за авторката. В тежките дни на пълна безизходица Стефанова се сеща, че в Смолян Живков бил казал иронично: “Абе цяла Америка стана на крака пред нашето изкуство...”.

И решава да рискува.

Успява да си издейства среща с Първия. Още от вратата той започва: “Е, големи успехи в Америка! Голяма работа! Пишеш ли, пишеш ли?”.

Поетесата изстрелва като от упор, че книга е написана, но цензурата я е спряла.

Това сякаш стряска Живков, лицето му потъмнява.

Стефанова повтаря думите му от Смолян и продължава: “Простете, другарю Живков, но коя Америка? Наркомани, престъпници, проститутки, необразовани негри? Не. Станаха на крак професорите и студентите в най-големите, световноизвестните университети и културни средища в САЩ. Стана на крак пред новите таланти на социалистическа България интелигенцията на Америка. Залите пламтяха от приятелски чувства в разгара на студената война. Централната преса бе залята от възторжени думи...”.

Живков седи зад бюрото си и слуша, без да я прекъсва. Това окуражава поетесата и тя продължава: “След войната Европа, Русия, ние бяхме съсипани. Но не и Америка. Тя запази богатствата си и стана още по-могъща. В книгата ми тя е такава, каквато е в действителност. Най-важното: въпреки желязната завеса американците с удивителна топлота и възхита аплодираха вековното и социалистическото изкуство на една малка балканска страна. А ние се страхуваме да кажем истината. Дори истината за тежката съдба на нашите емигранти, за техния окаян живот и плач по отечеството. А те са в центъра на книгата ми”.

Живков все така мълчи, става от бюрото си и казва: “Ще видим. Още днес ще кажа на моите сътрудници да проучат въпроса. Остави в ЦК екземпляр на ръкописа.”

Книгата “Една есен в Америка” излиза през същата 1964 г. И се превръща в бестселър...

Разказахме ви няколко епизода от пълния с пътувания, срещи и преживявания живот на Лиляна Стефанова. Добре е, че тя ги описа и разказа в многобройните си книги. Те ще запазят спомена и паметта за тази обаятелна жена и уникална поетеса.

Поклон пред паметта й.