Беше новатор, независимо с какво се захващаше.

Родена във Велинград, с детство в Асеновград, Нери беше пловдивчанка много повече от мнозина, родени под тепетата. Гордееше се с това и бранеше духа и културата на Пловдив.

Каквото и да работеше в София, колкото и късен да беше часът в края на деня, тя се връщаше в дома си в Пловдив, а на другата сутрин отново поемаше по магистралата към столицата. Никога не се оплака и не се измори и вероятно е човекът, който е с най-много навъртени километри по този път.

Когато изгоря една знакова сграда от прочутите тютюневи складове на ул. “Иван Вазов” в Пловдив преди 6 години, Нери написа:

“Има една тънка линия, която ние, пловдивчани, не престъпваме. Може да казваме на пожара “пИпИлище”, но не провиждаме зад думата “пепел” метафора на изгорялото добро. Може да си споделяме, че във властта има нови варвари, но не се обаждаме в Брюксел, за да искаме домакинството на столицата на културата да им бъде отнето.

Защото Пловдив сме ние, а не те.

Ние живеем в Капана, а не го посещаваме. Ние знаем, че айляк не значи мързел, а дъх почивка в много работа. Затова по-внимателно, че в неделя пак ще ни дойдете, както казваше Начо Културата.”

Нери не търпеше профанацията и силоващината на последните трийсетина години. Още през 1974 г. споделяше с огромна горчивина, че върви смяна на имената на част от българските турци. После - през 1985 г., от Нериман и тя стана Нели заради подивялата власт на режима на Живков.

Много години по-късно тя написа сценария за филма “Откраднати очи” точно за тези варварски времена, но всеки път държеше да каже - живея в шарен свят в разбирателство с мюсюлмани, християни, дори и будисти, а шареното е най-хубавият цвят.

Запази болката за смяната на имената за себе си,

а години по-късно се питаше защо нито един виновен за всичко това не е наказан.

Беше невероятен оптимист и този оптимизъм не я оставяше и в най-критичните моменти. Затова се захващаше с пионерски ентусиазъм, когато трябваше да започне нещо ново. Зрителите още помнят онзи невероятен екип от Пловдивския телевизионен център, който направи фурор в скуката на соцтелевизията с предаването “За един милиард”.

Бяха страхотен екип - Нери, съпругът й Евгений Тодоров, Живко Желев, Иван Кайдъмов. Публиката ги търсеше и обичаше, защото те бягаха от клишетата на пропагандата, което за онези години преди 10 ноември си беше истински професионален пробив.

Впрочем Нери винаги е бягала от клишето, тя си беше новатор независимо с какво се е захванала. Така стана, когато се появи в Ефир 2 на БНТ заедно с Асен Агов - двамата представяха късните новини и

това наистина бяха новини, а не игра с думите.

Не криеха и позицията си към политическите процеси, с която и двамата - въпреки организираните протести около сградата на “Сан Стефано” 29, даваха съществен принос и рамо за трудните първи крачки на демокрацията в България.

И когато Терзиева влезе в екипа на Петър Стоянов като медиен съветник, веднага си пролича. Тя не беше професионален пиар, учеше се в крачка и направи немалко Петър Стоянов да изгради имидж на държавен мъж и политик от висока класа.

Познаваше почти цялата журналистическа колегия, поощряваше по-младите, а критичните тонове към тях запазваше за себе си. Понякога споделяше, че иска да направи нещо ново - телевизия например, и да започне да пише на бял лист. Случи се с телевизия Би Ай Ти - много искаше нейните предавания да стигнат до българите в чужбина.