Представям си книга с най-интересните съчинения на Росен Янков - това не бяха еднодневки, а вълнуващи приключения от едно вълнуващо време

Отиде си Росен – прекрасен колега и близък приятел, който вгради сянката си в ранния “24 часа”. За мен е най-болезнено, че сега аз трябва да пиша за него, а не обратното, както е според природния ред. Откъде да започна?

Може би от това, че Росен бе много особен човек, много различен от всички други, които съм познавал. Той бе напълно чужд на всякакви повърхностни мисли и увлечения. Когато го видях за първи път, беше висок и красив младеж, нещо като Стефан Данаилов в първите му роли. Но него нищо суетно не го вълнуваше. Ходеше много скромно облечен, живееше спартански, всичко жертваше за близките си и най-вече за образованието на прекрасната си дъщеря, която завърши филологическите науки в Париж и сега върви по пътя на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, дай боже да отиде още по-далеч.

Господ му бе дал

мощен процесор, който далеч надхвърляше спецификациите на професията. С каквато и тема да се захване, Росен търсеше дълбокия смисъл. Май не бе роден за журналист, а за исторически и литературен изследовател.

Ние, журналяците, сме леко повърхностни хора, подобни на земеделска брана, която минава отгоре-отгоре през буците и само ги натрошава. Росен бе като стоманен плуг, който оре дълбоко-дълбоко и обръща тежки слоеве словесен чернозем. Може би трябваше да е професор.

Може би

трябваше да чете

научни доклади

в Оксфорд

Но вестникът е като ламя, която гълта всякакви хора и преработва съдбите им в намазана с мастило хартия.

Читателят на “24 часа” много добре го познава, защото неговите съчинения бяха най-четените. Така че защо да хваля елегантния му стил? Книгата му за Левски се преиздава 3-4 пъти и все бързо свършваше. Вероятно това е една от най-тиражните книги на прехода.

Аз си представям друга една негова

книга, в която

да влязат

най-интересните

му съчинения.

Това не бяха еднодневки, а истински студии, вълнуващи приключения от едно вълнуващо време. Очаквайте я. Тя ще е класиката на прехода.

Читателят знае автора Росен Янков, но не и Росен редактора зад кулисите на ранния “24 часа”. Там той сглобяваше страниците от раздела “Мнения” – статии, коментари, интервюта, фейлетони, памфлети, какво ли не.

В онова време “24 часа” бе най-четеният вестник, а това, което всеки ден подреждаше Росен, бе най-четеният му раздел, неговата гордост и сила.

В него нямаше плеймейтки, нямаше картинки с цици и задници, но пък имаше едни много интелигентни и леко шеговити словесни картинки от бурния ни политически живот тогава.

Тогава политиката бе скандално млада, а хората умираха от любопитство да ѝ надникнат под полата. Затова в страниците на Росен публикуваха прозренията си млади, но дълбочинни мислители с противоположни и даже скарани възгледи, от тъмносини до тъмночервени, а освен това и зелени, жълти и трикольор.

Много от тях Росен познаваше от клуба “Синтез”, в който преди 10 ноември едни млади философи и литератори обсъждаха това-онова. Сега и те остаряха, някои станаха професори,

а животът

ласкаво ги

подреди

в скуката

на днешните субсидирани словесни бункери. Днес пак се четат, но никой не би си разлял кафето от изненада.

То е все едно да си фен на един футболен отбор и да му гледаш само тренировките, но никога дербитата. Аз знам, че тези ранни гладиатори на прехода си спомнят с носталгия и умиление за съчиненията, които даваха на младия Росен да ги сложи в раздела “Мнения”.

В края на живота си Росен се бе превърнал в безплътен дух, тежеше около 60 кила при 190 сантиметра ръст. Почти не можеше да яде, което още повече ускоряваше мисълта му. Но тук ми е мъчително да разказвам какво сме си говорили. Интересни случки също не ми се споделят. Съжалявам, но смъртта на близък приятел не ме прави бъбрив.

Искам само да кажа, че си отиде един от най-най-най големите журналисти на прехода. Поклон пред вестникарската му памет.

* “Смущение в Силата” е израз от холивудската епопея “Междузвездни войни”. Усеща се тогава, когато сe случи катастрофално събитие, или когато загине рицар джедай.